Най-популярният българин в едно от най-отдалечените от страната ни кътчета на планетата – Чили – е кинорежисьорът Иван Цибулка. Преди 18 години той решава да тръгне след съпругата си – чилийката Лили – за родината й. С тях е и 5-годишната им тогава дъщеря Майтия Милена.
Годината е 1987-а. В Чили на власт все още е Пиночет. А Лили е напуснала родината си след кървавия военен преврат през 1973 г. на същия този Пиночет, за да избегне съдбата на хилядите си сънародници – изтезавани, убити, безследно изчезнали, само защото са били против диктатурата. И все пак, когато 14 години след преврата живялата в емиграция в ГДР и в България Лили вижда името си в чилийски вестник, публикувал списък на изгнаници, на които е разрешено да се върнат, тя твърдо е решена да поеме пътя обратно заедно с българския си мъж и детето им.
“Още като тръгвахме, бяхме с едно на ум, че може да ни “изчезнат безследно” веднага след кацането, на самото летище в Сантяго. Бяхме слушали за какви ли не страхотии и терор”, спомня си днес Иван Цибулка. Предпазливо и внимателно той и жена му – и двамата завършили кино в ГДР - успяват да намерят своята творческа ниша встрани от зоркия поглед на пиночетовата полиция и с много талант и упоритост да се наложат като добри професионалисти.
Диктатурата пада след плебисцит 3 години по-късно, но на демокрацията й трябва още доста време, за да се наложи като норма в обществените отношения в Чили. Впрочем, сянката на диктатурата тежи и днес – във все още неовъзмездените престъпления срещу човешките права, в сдържаността на чилийците открито да демонстрират политически пристрастия, в предпазливостта в разговорите с непознати.
Изкуството е онази територия, където свободният дух успява да се наложи най-бързо. Иван и Лили са сред хората, които от сърце съдействат за това – и с личностно, и с творческо присъствие.
И двамата днес са уважавани преподаватели по кино в два от най-престижните чилийски университети. Иван е и режисьор на популярен образователен канал към чилийския Държавен съвет за телевизия, прави и документална поредица също с образователна цел, която го е прославила из цяло Чили. Покрай работата си постоянно пътува – и из страната, и из цяла Латинска Америка, и чак до Нова Зеландия.
Пътуванията са най-голямата му страст. Признава, че си мечтае дори да остарее незабелязано, между другото, докато е на път. И понеже все не му стига времето да бъде достатъчно дълго с интересните хора, които среща, другата му мечта е да събере един ден всички, с които се е сприятелил из дългите си маршрути, и да вдигне страхотен купон.
Забавлява се от факта, че чилийците гледат на него “като на марсианец”, защото идва от екзотичната за тях България. Признава, че в годините на диктатурата е трябвало да крие, доколкото може, този факт. Тогава държавата ни е била социалистическа и това е носело сериозни рискове. Сега обаче любопитството към него е добронамерено – веднага го свързват с развита Европа.
От Иван струи доста космополитен дух – и то не само защото е женен за чилийка и постоянно обикаля различни страни. Самото му фамилно име подсказва небългарски произход. Дядо му, на когото е кръстен – Иван Цибулка – е известен чешки виолончелист, роден в Прага. През 1905 г. е поканен в София от Фердинанд, за да сформира камерен оркестър в двореца. Жени се за българка – Мара Маринова Цибулка – и заедно с нея основава Държавната консерватория и Националната опера, на която става и първи директор.
Синът им Кирил Цибулка – баща на Иван - става известен филмов композитор. През 1979 г. печели наградата на Съюза на българските филмови дейци за музиката към филма “Бариерата”. Тъкмо бащата “заразява” Иван с любовта към пътешествията. След като се развежда с първата си жена – майката на Иван, Кирил Цибулка се жени за германка от ГДР и се пренася при нея. Синът започва да гостува всяко лято на баща си и много да пътува, включително и из другите соцстрани.
Иван започва и следването си по кинорежисура в ГДР – във Висшата академия по кино и телевизия в Потсдам-Бабелсберг, южно от Берлин. Там среща чилийската емигрантка Лили, с която се женят, а след завършването на следването през 1982 г. се пренасят в България. Южнячката Лили, която трудно е понасяла северния темперамент на германците, е очарована от българите, от сърдечността ни, от семейните трапези, от иконите и църквите ни, от хоровото пеене, от топлото ни море /океанът в Чили е много студен заради Хумболдовото течение/. В същото време се дразни от грубостта, клюките, манията за намеса в личния живот на доста нашенци.
Семейството другарува с много чилийци, които живеят като емигранти у нас. Почти всички от тях също се завръщат в родината си още при първа възможност. Днес така наречените “български чилийци”, утвърдили се вече като професионалисти в Чили, са едно уникално лоби за страната ни, което за съжаление почти не се използва. Първата организирана среща между тях и българска официална институция бе по времето на визитата на президента Георги Първанов в Чили през януари 2005 г.
Мечтата на Иван Цибулка бе, че след тази визита двустранните връзки в областта специално на културата най-после ще се раздвижат. Много му е мъчно, че балканската музика събира овации в Чили най-вече в лицето на Кустурица, а нашите прекрасни музиканти са съвсем непознати, защото просто няма кой да организира и да плати турнето на един Милчо Левиев или един Теодосий Спасов. Иван съвсем по възрожденски се е ангажирал да действа с лични контакти и връзки в тази посока, но се е отчаял да срещне отзивчивост от страна на българските заинтересовани институции. Има и готов проект за филм за “българските чилийци”, но и тук опира пак до същия проблем – липса на пари и на активен интерес от българска страна.
За последно Иван си е идвал в България през драматичната 1997-а - за погребението на баща си. Избягва да коментира от разстояние днешната ситуация у нас. Страната ни му се струва потопена в бъркотия, дразни го българското политиканство, властолюбието, егоизмът. Категоричен е: “Докато българинът живее в България, гледа на света през собствения си пъп”. Затова не е притеснен особено от голямата емигрантска вълна сред младите българи. Убеден е, че това е полезно – така “малка и провинциална България се отваря към световния хор”. Смята, че емигрантът винаги се стреми да се върне поне на гости в родината и обобщава с усмивка: “В това отношение сме роднини на сьомгите”.
Чувства се гражданин на света, не харесва шовинизма, но се гордее с българския си корен и с факта, че се е формирал в духовен и културен план тъкмо в България.
Дъщерята на Иван и Лили – 23-годишната вече Майтия Милена – е израсла със самосъзнанието на чилийка от български произход. Иска й се да има български паспорт. За последен път е била у нас преди 5 години, със семеен приятел. Харесва й да се чувства свързана с нашата антична култура, но е добила впечатление, че, сравнени с чилийците, българите говорят повече и вършат по-малко работа.
Майтия Милена е завършила моден дизайн и вече е започнала самостоятелна работа. Намира съвременния свят за прекалено меркантилен, тревожат я екологичните проблеми. Интересува се от кино, живопис, литература.
Баща й изразява семейното кредо за изкуството с мнението си, че то е призовано както да забавлява, така и да провокира осъзнаването на невидими на пръв поглед процеси и зависимости, а оттам да стимулира и социални реакции. “Целта е изкуството да допринася за това, светът да става по-хармоничен и смислен”, твърди най-популярният българин в Чили – режисьорът Иван Цибулка.