Фернандо Ариас има богат дипломатически опит. Преди да стане посланик у нас, той е бил дипломат в Холандия, четири години директор на Президентството на правителството в Мадрид, оглавявал е протокола на Испания и е бил на дипломатическа работа или посланик в Мавритания, Мали, Мексико, Аржентина, Румъния, а от една година оглавява мисията в София. Женен е, с три деца, две от които са тук, а най-голямата му дъщеря следва в Мадридския университет.

– Г-н Посланик, вие сте в България вече втора година. Какви са впечатленията Ви от страната, кое Ви хареса тук?
– В действителност аз съм идвал в България и преди промените от 1989 година. По време на престоя ми в Румъния дойдох тук с лека кола заедно с жена ми. Тогава управлението на България беше съвсем различно, а днес сме свидетели на много обнадеждаващи ни промени. Чувствам се тук много добре, защото България все повече добива облика на една европейска страна. Добре ми е да живея в страна с древна култура, с богата история, с квалифицирани специалисти, с които може да се разговаря. В страна, която ми позволява всяка вечер да лягам с една книга за история като тази на България, която ми доставя огромна наслада. Това не ми се е случвало в друга страна. Във всяко място на България, което посещавам, намирам различни културни интереси и научавам, че там са се случвали извънредно интересни неща през хилядолетната й история, свързани със събития от историята на Европа, които добре познавам. Интелектуално се чувствам тук много добре. Мои предшественици, които са мои добри приятели, са си заминали много доволни от престоя и са се превърнали в големи защитници на България.
– Как оценявате сегашните отношения между България и Испания, в кои области на живота те са най-добри?
– Отношенията са превъзходни, защото са основани на много добри политически връзки. Испания разбира много добре промените в България, може би защото тя самата е преживяла не много отдавна подобен преход. От самото начало тя подкрепи промените в България. Ние се радваме, че българският преход бе мирен, че България стана член на НАТО и бихме желали да встъпи и в Европейския съюз колкото се може по-скоро. В сферата на икономиката отношенията изостават от културните, консулските и политическите връзки и това е нормално. От една страна ние сме трайно обвързани с Латинска Америка. От друга сме свидетели на парадокса, че испанските инвеститори желаят да дойдат в България, да вложат тук парите си, но се сблъскват с бюрокрацията, с пречките пред тях. Аз ги уверявам, че не трябва да губят търпение, защото България еволюира бързо и скоро испанските фирми ще могат да присъстват тук все повече.
– В началото на февруари в София ще бъде открит най-големият на Балканите културен институт „Сервантес”. Предпоставка за това е и големият брой на хората, които владеят испански език. Какво мислите Вие за това, след като знаем, че допреди половин век испанският език се говореше само от сефарадските евреи, от участниците в Гражданската война на Испания и от малцината политически емигранти, завърнали се от Латинска Америка?
– Още първия ден на моето идване в България през октомври 2004 година започнах постъпки за откриването на института „Сервантес” и не ги прекъснах, преди да го постигна. За мен е от огромно значение българите, които искат да научат испански, да имат къде да го сторят. Както знаете, на 10 февруари за откриването му ще дойдат принцовете на Астурия, които са престолонаследници в Испания, за да прережат лентата. Испания не можеше да изостава от толкова други страни с културни центрове като Франция, Германия, Великобритания. А от различни специалисти научавам, че и сега в България цели 60 хиляди души владеят вече испански език. Това се обяснява с два фактора. От една страна е нарастващото значение на испанския език по света, а от друга - много от българите научиха испански, и то добре, по време на престоя им в Куба по проектите, които прилагаха двете страни в други времена. Непрекъснато срещам хора, които ми казват, че са научили испанския, защото са прекарали година, две или повече в Куба. Това е ценно наследство, което не трябва да губим, затова е важно да имаме тук един испански културен център, в който да заздравим и развиваме нашите познания.
– В момента правителството на Испания е социалистическо, а в Латинска Америка, в която поради очевидни причини са най-големите й интереси, има една лява вълна – вече не само в Куба, но и в Бразилия, Аржентина, Венецуела, Уругвай, а отскоро и в Боливия и Чили, за да не продължаваме с изброяването. Улеснява ли това икономическите ви връзки?
– Прекарах осем години в Латинска Америка – четири в Мексико и четири в Аржентина. Пътувах и в много други страни и познавам прекрасно условията в тях. Необходимо е да бъдат поправени някои исторически несправедливости, но по-важното е, че новите правителства в Латинска Америка имат много обнадеждаващи програми, които гарантират политическата стабилност в тях. Това означава, че и фирмите няма да се оттеглят от там. Желая много успехи на тези власти, но най-важното е те да запазят политическата стабилност в региона. Важното е страните, които изброихте, да избират сами своите правителства, да бъдат гарантирани демократичните избори в тях, народите, които са ги избрали, сами да решават дали да продължат техния мандат.
– Говорите ми за демокрация, а съвсем наскоро САЩ забраниха износа на испански транспортни самолети за Венецуела. В същото време Съединените щати са най-големият износител на оръжие в света.Те изнасят най-модерни оръжия в Саудитска Арабия, Египет, Пакистан, които далеч не са толкова демократични.
– Вярвам, че Испания все пак ще успее да изнесе тези самолети във Венецуела. Те са испанско производство, на един голям консорциум от фирми, при това са по европейска технология и не са нападателни, а транспортни, предназначени за отбраната, за борбата с наркотрафика и с граничните нарушения. Вярно е, че някои елементи в тях са произведени в САЩ, но ние ще ги заменим с части, произведени в Европа. Защото, ако не ги изнесе Испания, Венецуела ще ги закупи от Русия, Китай или други страни, както наскоро заяви венецуелският президент Уго Чавес.
– Неотдавнашните спорове за статута на Каталония и борбата на баските за независимост не направиха ли за испанците по-ясни националните проблеми на Балканите?
– Испания има дълга традиция, конституционна и на водене на преговори, в решаването на националните проблеми. Още през Първата република, а това означава през ХІХ век, бяха проведени сериозни преговори за децентрализация на държавата и бяха постигнати много напредничави за времето си неща. През Втората република вече съществуваше една държава на баските. По конституцията от 1978 година и автономните статути, които тя признава, Испания е една от най-децентрализираните страни в света.
– Нещо като Съединени испански щати?
– Повече от това. Правителството в Страната на баските и Хенералитат в Каталония са с най-висока степен на автономност. Сега тези процеси се актуализират и дискусията върху статута на Каталония е пример за това, за неговото модернизиране. Но това са вече познати неща. На Балканите положението е друго. Важното е правителствата в балканските страни да преценят какво се е случило тук...
– И за щастие не се е случило в България.
– Така е. Но ние, които разбираме проблемите на България, правим всичко по силите си за нейното приемане в Европейския съюз. Напоследък разширяваме тези усилия и върху други страни на Балканите – например споделихме опита си с Хърватско, а по-късно и с Македония. Целта ни е Балканите да се стабилизират, а това няма нищо общо с етносите, с тяхната история и борби.
– В Испания все по-често могат да се срещнат чужденци – най-много, близо половин милион, са еквадорците, следват ги мароканците, хора от други страни на Латинска Америка, улеснени от знаенето на езика, но има и негри от Африка, и румънци, българи, украинци. Все по-голям е общият за цяла Европа демографски проблем, застаряването на населението, нуждата от нови кадри. Ще прибегне ли Испания до „зелени карти” за изсмукване на млади специалисти от Изтока или до нови „берлински стени” за възпиране на притока на бежанци от Африка?
– Нека не забравяме, че и българите в Испания не са малко – по официални данни те са петдесет и четири хиляди, а по неофициални около сто и тридесет хиляди. Огромната част от тях са се настанили добре, работят, подпомагат роднините си в България. Не е далеч времето, когато самата Испания беше в подобна ситуация и милиони испанци търсеха препитанието си в други страни – помня, че при престоя ми в Холандия само официално регистрираните там бяха над тридесет хиляди. Сега по-голямата част от тях са се завърнали в родината си. Вярвам, че и повечето български емигранти един ден ще се завърнат в родината си. Не такова е положението с пришълците от Африка. Но ние правим всичко по силите си за подпомагане на техните икономики, за разрешаването на хуманитарните им проблеми, за предотвратяване на икономическите им трудности, които са основен повод за желанието им да емигрират, за репатрирането им, когато това е необходимо. Нови стени от типа на Берлинската не са решение на проблемите.
– Сегашните студове ми напомнят, че обещаното затваряне на два блока на АЕЦ „Козлодуй”, в която се произвежда почти половината от електроеиергията в страната, при това най-евтината, ще бъде сериозен проблем не само за България, а и за региона.
– Трябва да признаем, че поне в близките 40 – 50 години Европа ще зависи в много голяма степен от атомната енергетика, особено при все по-сериозния проблем с добива и цените на петрола. Работи се сериозно, в частност във Франция, за алтернативни източници на енергия, за овладяване на ядрения процес, но, както казах, това изисква време.
– Прочетох, че през 2005 година Испания е постигнала рекорд по броя на посетилите я туристи – цели 55 милиона души, главно от Франция, Великобритания, Германия. В същото време обаче приходите от туризма растат с по-бавно темпо. На какво се дължи това?
– На растящата конкуренция. Има все повече евтини места за прекарване на ваканцията. Расте и конкуренцията в предлаганите услуги. В Лондон или в Берлин човек закупува пакет от услуги, включващи от спортните занимания, пътуването с корабчета и билета за самолет до закуската, обяда и вечерята, а голяма част от тези пари плюс комисионните остават у туроператорите. Но Испания има дълго лято и много привлекателни обекти. Развиваме селския и културния туризъм, скиспорта. В същото време търсим начин да задоволим изискванията на най-богатите и най-взискателните туристи, а ние имаме условия за това.
– Встъпването на Испания в Европейския съюз й донесе, между другите позитивни или не чак толкова позитивни промени, една прекрасна система от пътища. Да очакваме ли подобно нещо и в България?
– Можете да бъдете уверени, готов съм да се обзаложа за това. След двадесет години няма да познаете страната си. Само тази година над 500 милиона евро от предприсъединителните фондове на Европейския съюз са предназначени за развитие на България и нейната инфраструктура. От 2007 до 2013 година средствата, предвидени за развитието на България, са над седем милиарда евро. Важно е не толкова наличието на тези пари, а тяхната употреба по най-добрия начин. Затова е много важно да се развиват такива проекти и програми за прилагането им, които да не позволят тези пари да се завърнат отново в Брюксел. Испания подготвя в момента специалисти, които да подпомогнат България в тази сфера.
– Последните анкети сочат, че продължаваме да бъдем Пепеляшката на Европа, една от най-бедните кандидатки. Дали и кога ще бъдем приети в съюза?
– Повярвайте ми, България вече не е кандидатка, а фактически член на съюза. Миналата пролет тя подписа документите за членство и ще бъде приета, ако не на 1 януари 2007, то най-късно година след това, когато завърши прехода си за влизане. България има вече своите парламентаристи и наблюдатели в съюза. Но при всеки от двата случая тя скоро ще влезе в Европейския съюз. Смятам, че България преживява най-интересния период в своята история. И това се дължи на нейната стабилност, на функционирането на коалиционното правителство, на факта, че политическите партии в страната са проумели, че най-важното нещо е стабилността, която е основна гаранция за приема на страната в Европейския съюз – вероятно още следващата година, но най-късно след две години.