Любителите на сънливата, лежерна и карнавална латиноамериканска екзотика няма какво да правят в Чили. Най-дългата – 4300 км – страна в света, просната от пустинята Атакама до ледовете на Антарктика, е заредена със стегнат делови ритъм, сходен по-скоро с европейския или североамериканския. Чилийците са любезни, добре организирани във времето и коректни чак до пунктуалност като никой друг из съседните им географски ширини.
Столицата Сантяго е 5,5-милионен град в подножието на извисяващите се край него като декор Анди, който зашеметява с лъскави хотели, търговски центрове и банки. Хората из центъра са забързани и сериозни. Потопени са в задълженията си и денем трудно се откъсват за традиционната из другите южни страни сиеста. Вечер, наистина, се стараят да “разпускат”. Но без крайности. Обичат хубавата компания, ресторантчетата на открито с лека музика, приятните разговори на чаша отлично чилийско вино, завладяло вече с качествата си целия свят.
Има обаче и още едно много любопитно местно забавление – специално за мъже. Нарича се “Café con piernas” –

“Кафе с крака”.

Става дума за общо взето невинни заведения, в които наистина се сервира само кафе и леки напитки, но сервитьорките се разхождат с умопомрачително къси полички или направо по бански и плакнат погледите на мъжката клиентела. Казват, че в някои от кафенетата сервитьорките – по сигнал на собственика – веднъж на вечер радвали посетителите и с внезапно заголване на гръд, която тутакси се скрива обратно. Който видял – видял. Отвън тези заведения са с матови стъкла. Могат да се познаят и по дискретните бележки на вратите, че се препоръчва дамите да влизат само с придружители. Истината е, че дами всъщност вътре изобщо не припарват, а мъжете предпочитат да се шмугват без много да привличат внимание.
Семейните разходки са главно из хълма Санта Лусия, където е и най-красивият столичен парк. Именно в подножието на този хълм край прекосяващата Сантяго река Мапочо през 1541 г. конкистадорът Педро де Валдивия основава чилийската столица. Градът първоначално се строи по традиционната испанска схема – от централния площад “Plaza de Armas” /“Площада на оръжията”/, квадратче по квадратче, в строго перпендикулярни една на друга улици.
Днес на “Пласа де Армас” се издига паметник на Педро де Валдивия, а по плочите на настилката са изобразени няколко пана с различните етапи от разрастването на Сантяго. Те са точно срещу двореца на някогашния испански губернатор, където днес е разположено кметството на Сантяго – същото, в което българският президент Георги Първанов беше провъзгласен за почетен гражданин на чилийската столица по време на посещението си в страната на 10 и 11 януари. Първанов посвети званието си на “чилийците, живяли в България и на българите, свързали живота си с Чили”. Това бе предизвикано от вълнуващата среща предишната вечер с около 70 някогашни чилийски емигранти, намерили подслон в България по времето на диктатурата на Пиночет. Те просълзиха български президент с благодарностите си към нашата страна и с българските песни, изпълнени от родените им в България деца, много от тях – от смесени бракове.

Човешките трагедии от миналото,

болката по загиналите и безследно изчезналите при репресиите на оглявявания от Пиночет режим са оставили неизгладими белези в чилийското общество. Сегашното правителство начело с президента Рикардо Лагос, някогашен съратник на убития в преврата от 11 септември 1973 г. президент Салвадор Алиенде, насърчава разследването на извършените от диктатурата престъпления и напредването на съдебното дело, заведено срещу Пиночет.
Бившият диктатор обаче има и привърженици - главно представителите на най-богатите слоеве. В Чили това е един паралелен свят, който по никакъв начин не се омесва с останалия, “плебейския”. Тук класовата субординация е неприкосновена. Няма никакъв шанс дори позамогнал се представител на т.нар. средна класа да се пресели в рая на богатите “Barrio Alto” /”Горен квартал”/. По името личи, че районът е разположен на едно от високите места в Сантяго. Там всичко е като извадено от каталог за къщи-мечти. С градини, басейни, огради и охрана. Имат си и свои магазини, и свои банки, и свои развлекателни центрове – изобщо не им трябва да “слизат” при простолюдието в центъра.

Чилийското общество е почти кастово.

На никого не му хрумва да прескача границите на своя социален кръг – даже не толкова, защото отвъд няма да го приемат, а защото самият той няма да се чувства добре в нетипичната си среда. Индианските лица, които се срещат из “Баррио Алто”, са само на прислужници. Някои от тях не са и чилийци, а перуанци или боливийци. Съседите масово търсят прехрана в по-богатото и по-уредено от страните им Чили. От “Пласа де Армас” тръгва една улица, която вече се нарича “Перуанска”, защото именно там се тълпят наследниците на инките, очаквайки някой да ги наеме на работа.
Самият площад е средище и на художници, и на амбулантни търговци, и на протестантски проповедници, които напоследък са много активни. Чилийците обаче си остават предимно католици, а католическата църква е с огромен авторитет, спечелен още във времената на диктатурата. В катедралата на Сантяго, разположена пак на “Пласа де Армас”, се е намирал т. нар. “Викариат на солидарността”, който е бил естествено средище за всички противници на диктатурата. Близки на арестувани или безследно изчезнали, студенти, подготвящи протести, жени, събиращи помощи за гладуващите – всички са се събирали в книжарницата за религиозна литература към катедралата и са координирали дейностите си.
Днес доста от пострадалите от репресиите, както и завърналите се в страната емигранти, се чувстват обезсърчени. Мечтите им, че идването на демокрацията ще доведе и до изграждането на едно по-хуманно общество, са се разминали с реалността. Правилата на изгрялото по времето на диктатурата “чилийско икономическо чудо” абсолютизират пазарните механизми във всички сфери и налагат съвсем недвусмислен тип обществени отношения – богатите са все по-богати, бедните са все по-бедни, средната класа оцелява със зъби и нокти и не може да си позволи глезотии с опити за промяна на статуквото.
Под лъскавите реклами на централната пешеходна зона по “Аумада” могат да се срещнат и бездомници, и наркомани, и просяци. Но истинската беднотия е в т.нар. “побласионес” – работническите квартали в покрайнините. Това е контрастният на “Баррио Алто” свят, за който е трудно да повярваш, че се намира в същата страна. Разбира се, и хората там са други – а привърженици на Пиночет и със свещ не можеш да намериш.
Когато чилиец тръгне да си търси работа, първото, за което го питат, е

къде живее и къде учат децата му.

Според квартала и училището се преценява веднага и социалния му статус, и интереса на потенциалния работодател.
Децата на бедните имат шансове за добро образование, само ако са отличници. Тогава веднага започват да ги ухажват многобройните частни университети - защото държавата предвижда субсидии за онези учебни заведения, чиито възпитаници имат висок успех. Това не важи обаче за двата най-престижни университета – Чилийския и Католическия. Те са разположени наблизо един от друг на централната градска артерия “Аламеда”, но за обучението в тях се плаща и то доста, независимо от успеха.
По една от преките на “Аламеда” се стига до “Ла Монеда” – президентския дворец, печално известен на света от кадрите на преврата през 1973 г., когато авиацията на хунтата го бомбардира, а демократичният президент Алиенде загина вътре, отбранявайки се с подарен му от Фидел Кастро автомат.
Днес дворецът, построен през 18-и век като монетен двор /оттам и името му, което означава “монетата”/, е реставриран, а отпред има паметник на Алиенде, пред който се снимат туристи. Малцина от тях обаче обръщат внимание на една странична врата от двореца, която местните наричат “Вратата на демокрацията”. Оттам навремето изнесли трупа на убития Алиенде. Край тази врата сега на всеки 11 септември се събират всички, които искат да отдадат почет на паметта му и на другите над 3000 жертви, дадени по време на диктатурата.
Чили има още доста какво да предложи на туристите извън Сантяго. Луксозният тихоокеански курорт Виня дел Мар, който прелива в най-голямото пристанище Валпараисо, е само на около 1 час път от столицата. Там наблизо, в Исла Негра, е и легендарната къща на поета нобелист Пабло Неруда.
На север е най-безводната пустиня в света – Атакама, най-голямата открита медна мина – Чукикамата, най-високопланинското езеро -. Чунгара, на 4 517 м. В Тихия океан е пък тайнственият Великденски остров, също чилийска територия, както и архипелагът Хуан Фернандес с острова на Робинзон Крузо. Чили предлага и отлични условия за скиорите във високопланинските си курорти, сред които за най-добър се смята Портильо. Южните райони пък, които опират до Антарктида, омайват с удивителни гледки из чилийската част на Патагония, населена с овце, нянду /от семейството на щраусите/, пингвини. Пунта Аренас /Пясъчна точка/ е най-южният град на континентално Чили, от който тази година президентът Първанов отлетя за Антарктида. Той е на самия Магеланов проток и естествено най-важният паметник в града е на Магелан. Ако целунете крака на един индианец, свесен от скулптурната група на монумента, ще се върнете тук непременно, уверяват местните. Магията на тези южни земи кара всеки гост да го направи.