„Те не са като другите – с по три коли, с тайни сметки. Те са едни от нас, нормални хора, облечени обикновено. Искат по-достоен живот за всички ни и ни показаха, че можем да се обединим и да тръгнем напред, можем да надигнем глас, вместо все да мълчим, докато ни мачкат. Показаха ни, че Испания, която не се е променяла от 40 години, може да стане и друга – солидарна, справедлива. Вече имаме надежда, че можем да обърнем картината”.

Така ми говори за лидерите на новата испанска алтернативна партия „Подемос” („Можем”) един от симпатизантите й – 32-годишният безработен видео и звукооператор Гийермо Луна. Той бе един от онези около 300 000 души, изпълнили до пръсване центъра на Мадрид на 31 януари т.г., когато „Подемос” реши да изпробва силата си и свика своите поддръжници на „Марш на промяната”.

Демонстрацията беше впечатляваща, а броени дни по-късно поредното изследване на независимата социологическа агенция „Метроскопия” отново открои основаната едва преди година „Подемос” като първа политическа сила в Испания с 27,7% подкрепа – със 7 пункта преди следващата в класацията.

Давид срещу Голиат

„Да, можем! Сондажите показват, че Давид може да надвие Голиат!” – реагира веднага пред митинг на новата формация нейният лидер, 36-годишният университетски преподавател по политология Пабло Иглесиас. Неговите послания, че днешното противопоставяне в Испания не е дясно-ляво, а горе-долу – тоест, корумпираната политико-олигархична каста срещу възмутения народ, отказващ да поема най-голямата тежест на кризата – печелят все по-широка подкрепа.

Именно защото „Подемос” наистина може да преобърне политическата картина в натрупалата силно обществено недоволство страна, затова и очернящата кампания срещу новата партия става все по-ожесточена. Острието й е насочено точно към онзи фокус, който е най-привлекателен за масовите нагласи и върху който акцентира и Гийермо – че лидерита на „Подемос” са част от народа, че са честни, че не приличат на другите потънали в облаги политици.

Атаките на големите испански медии, повечето от които са обвързани с политически и банкови кръгове, заинтересовани да провалят новата алтернативна партия, се стремят да покажат и нейните водачи като непочтени, укриващи доходи, мамещи в декларации и работни договори. Подобни прегрешения особено болезнено се възприямат от испанците. Тяхното основно възмущение днес е предизвикано именно от безочието на „кастата”, разкрито в дълга серия от мащабни корупционни скандали, които поразиха най-тежко управляващата Народна партия, но и опозиционната социалистическа. Тъкмо разочарованието от тях прелива сега такава голяма подкрепа към „Подемос”.

Черната кампания

Ето защо целта на опонентите на новата партия е да вкарат и нея в калта. Главните мишени на нападките през последните месеци са № 2 и № 3 в ръководната петорка на „Подемос” – 31-годишният й идеолог Иниго Ерехон и 51-годишният й организационен секретар Хуан Карлос Монедеро, и двамата преподаватели в университета „Комплутенсе”. Ерехон беше атакуван за свой договор по научен проект с университета в Малага, а Монедеро първо бе обвинен за неверни данни в CV-то си, след което и за укрити доходи от консултантската му дейност в чужбина.

Всички тези „бомби” от челните заглавия в медиите се оказаха кьор-фишеци. Но опровергаващите факти, изтъквани от набедените (Монедеро дори публикува разпечатки на банковите си сметки – нещо безпрецедентно за испански политик – и те се оказаха с 500 000 евро по-малко, отколкото твърдеше в. „Ел Мундо”), бяха разгласени доста по-скромно, на задните страници на вестниците.

На този фон е ясно защо от „Подемос” са крайно предпазливи с медиите. И то точно с испанските медии. С чуждите сякаш се разбират по-добре, защото смятат, че ги отразяват по-обективно.

Чуждият поглед към историческия момент

В деня след „Марша на промяната” в една от малките залички на иначе много представителния Център за изящни изкуства в Мадрид друг един от ръководната петорка на „Подемос” – № 4, винаги засменият философ от „Комплутенсе” и кандидат на „Подемос” за местните избори в Мадрид Луис Алегре, се срещна с около двайсетина журналисти.

Вече бяхме разменили с него няколко думи на шествието предния ден, когато, опитвайки се да се измъкне от налитащи да го прегръщат симпатизанти, Луис специално за „Тема” изкоментира случващото се така: „Имаме народ, който иска промяна. И днес се разбра, че няма връщане назад. Ще победим.”

В Центъра за изящни изкуства, гледайки към мен и към колегата от германския „Зюддойче цайтунг” – единствените чужди журналисти, Луис подчерта: „Специално искам да благодаря на чуждестранните медии за отразяването, защото разбраха за какво става дума и проявиха усет за историческия момент, в който се намира страната ни”.
Попитах го какво послание отправя „Подемос” към останалите европейски народи.

Отговорът на Луис Алегре

Ето какво ми отговори № 4 в ръковдството на новата партия:

„Посланието на „Подемос” към народите на Европа е абсолютно ясно. Общият ни проблем не е Гърция или Испания, а Германия и налаганата от нея политика на орязвания, която я поставя в изолация. Онези, които искаме промени в Гърция и Испания, имаме много съюзници в Европа, много поддръжници против прилаганата сега деструктивна политика.

Срам ни е и сме против това, че в една европейска страна като Испания има хора, които не могат да си плащат отоплението или лекарствата, че губят жилищата си. Тези „извънредни” мерки са абсолютно неприемливи за ЕС. От своя страна ние разработваме планове в защита на гражданите и ще покажем, че може и по друг начин, че не бива нито един гражданин от четвъртата икономика в ЕС да е социално изключен.

Мобилизацията ни от 31 януари е част от алтернативата, която предлагаме. Показахме новото мнозинство, което става главен герой и отказва да се чувства заложник на привилигерованото малцинство. Ще изработим програма за обновление, съгласно с най-добрите предложения на професионалистите, които познават проблемите.

Всяка друга партия, която признава необходимостта от промяна, е добре дошла за съюзник. Но преди това да се ангажира абсолютно безапелационно с борбата срещу корупцията. И гражданството да е информирано какво се прави с публичните фондове до последното евро. Все ни кават – не може, не може, не може. А ние ще покажем колко са фалшиви твърденията, че орязванията не могат да бъдат спрени. „Подемос” няма ипотека към никого – нито към банки, нито към администрации. Ние сме вратата, през която може да влезе волята на мнозинството. А тя е – прозрачност и демокрация”.

Латиноамериканската следа

Луис Алегре е завършил философия в университета „Комплутенсе” и е работил няколко години по научни проекти във Венесуела. Заедно с преподавателя си Карлос Фернандес Лирия е автор на няколко книги, като четири от тях са за характеристиките на управлението на Уго Чавес – „Редът на капитала”, „Да разбереш Венесуела, да мислиш за демокрацията”, „Журналистика и престъпност. Венесуелският случай”, „Образование за гражданите. Демокрация, капитализъм и правова държава”.

Именно заради венесуелската връзка най-вече на Алегре и Монедеро, който също е работил в родината на Чавес, както и заради изследвания, правени от Ерехон в Боливия, една от любимите нападки срещу „Подемос” е, че ще ведряват „латиноамериканския социализъм” и „модела на Чавес” в Испания. Те винаги се смеят на подобни обвинения, тъй като смятат, че всяка страна има собствен път на развитие, а за европейска Испания предпочитат „скандинавския модел”.

Негова убедена привърженичка е и единствената жена в ръководната петорка на „Подемос”, 43-годишната галисийка, социоложка и политоложка Каролина Бесканса, която на шествието на 31 януари въодушеви множеството на „Пуерта дел Сол” с думите си: „Ние сме река, която приижда”. Смята се, че дело именно на Каролина е граденият сега публичен образ на „Подемос” като изразител на най-широките обществени настроения за по-честна и по-социална политика.

Дясно-ляво

Няма как да се отрече, че корените на „Подемос” са в испанската левица. Всичките й водачи са оттам. Пабло Иглесиас например започва политическата си биография като активист на комунистическата младеж, по-късно се изявява и като съветник на Обединена левица. Той е и един от инициаторите на онзи исторически митинг пред централата на управляващата по онова време Народна партия в нощта след кошмарния атентат на „Ал Кайда” на гара „Аточа” в Мадрид на 11 март 2004 г.

Тогавашното правителство на НП начело с премиера Хоса Мария Аснар бърза да припише атентата на ЕТА, въпреки че мащабът и почеркът е очевадно друг. След броени дни предстоят парламентарни избори, а в страната вече се ширят протести срещу наложеното от правителството на Аснар испанско участие във войната в Ирак. НП не желае да признае, че атентатът е дело на „Ал Кайда”, защото това ще означава, че е отмъщение за испанската намеса в Ирак. И силните антивоенни настроения ще прелеят в загуба за НП на изборите.

Всъщност така и става. Дори с още по-унищожителен за НП резултат, защото избирателите са отвратени от опита й да излъже и да прехвърли извършения от ислямистки терористи атентат на сметката на ЕТА.

Иглесиас е сред иницаторите, които тогава, вечерта на 11 март 2004 г., първи започват да свикват масовия протест под прозорците на НП и Аснар, разпращайки sms-и с призив за мобилизация. Онази среднощна демонстрация, превърнала се в масов антивоенен изблик и рязко осъждане на политиката на НП, предопределя обрата на последвалите избори и победата в тях на социалистите начело с Хосе Луис Родригес Сапатеро, който става премиер. НП и до днес не може да прости това на Иглесиас и съратниците му и не пропуска да го клейми – впрочем, напълно голословно и бездоказателствено – като симпатизант на ЕТА.

Дори само този епизод от биографията на Иглесиас стига, за да бъде етикетиран доживот от опонентите си като ляв. Да не говорим за по-късните му изяви му като водещ на дискусионното телевизионно предаване La Tuerka. В него той кани критични към неолибералното статукво събеседници и дава простор на алтернативни възгледи за изхода от европейската криза – чрез орязване на военни бюджети, чрез изваждане на светло на скрити по офшорки едри капитали, чрез национализации на ключови за социалните баланси в обществото отрасли и т.н.

Може да се припомни също, че при възникването си отначало само като гражданско движение „Подемос” скромно се е опитвало да се съюзи с Обединена левица и да отиде на европейските избори м.г. в общи листи с нея. Въпреки постигнаните договорки обаче ОЛ така и не включва в листите си неговите представители. Тогава те се отдръпват, решават да се регистрират като партия и да отидат сами на евровота. На който произвеждат фурор с небивало доброто си за дебютант представяне – вкарват в Европарламента цели пет свои евродепутата.

Горе-долу

Изглежда именно тогава у вече оформилото се раководство на „Подемос” съзрява разбирането, че всъщност съдбата си е свършила работата както трябва – по-добре, че не се е получил съюзът с ОЛ, защото прекалената идеологическа обвързаност с лявото би могла да отблъсне широките гласоподавателски маси. Политологическата закваска на петорката от „Комплутенсе” ясно очертава печелившия път – надидеологическо обединение на гражданството срещу кастата.

Хосе Сегара, който има свой бизнес с каравани в Севиля, но е пламенен активист на „Подемос”, ми обясни как работи това сред масите по следния начин: „Става дума за фундаментална промяна в самото правене на политика. Народът се мобилизира, за да спасява народа. Обединяваме се, за да покажем отдолу нагоре другия модел на едно възможно общество, което поставя на първо място хората, а не банките. Центрираме се върху най-важното – хляб и работа, гарантирана от държавата базисна рента, подобряване на потреблението, за да има съживяване на икономиката.

В това няма дясно и ляво, има горе и долу. Има разбуждане на народа за действената политика – нещо, което предстои да се засилва, защото още има хора, които карат по инерцията, наложена им от системата. Кастата те хваща още от училището, после те впримчва със студентския заем, с лизинга за телефона, с ипотеката за жилището – и така докато те задуши. Още ми се случва като се съберем с приятели и стане дума за политика, някой да се обади: хайде стига с тая политика. Не може повече да приемаме тази пасивност, трябва да влезем в политиката, за да променим живота си.”

Хората с повече житейски опит установяват, че много от днешните послания на „Подемос” вече са отеквали в испанския политически живот – през 70-те и в началото на 80-те, когато все още неуправлявалата и неодесняла Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП) и нейният по онова време все още млад и чаровен лидер Фелипе Гонсалес отстояват и внедряват принципите на социалната държава.

„Фелипе беше тогавашният Пабло Иглесиас!” – уверява 60-годишната Бланка Бертран, която работи в Асоциацията на пресата в Мадрид. Тя припомня, че фундаментът на завидната испанска здравна система, на безплатното и масово обществено образование, на системата от социални осигуровки е заложен навремето именно от ИСРП. Бланка признава също, че последвалото дълго управление на Гонсалес, а после и на Сапатеро доста размива социалистическите приоритети и ги тласка към неолиберални отклонения. Оттам и последвалото разочарование на избирателите, които сега очевидно преливат симпатиите си към „Подемос”.

Бланка обяснява също, че масовият вот в Испания винаги е бил левичарски. Но политическата система, сформирана в средата на 70-те от бащите на прехода от франкизъм към демокрация, е била констуирана така, че винаги да облагодетелства повече консерваторите, а левият сектор да е раздробен, като по-радикалното му крило да е в постоянна маргинализация.

Това сегрегиране сега се опитват да отхвърлят водачите на „Подемос”, стремейки се да обединят всички недоволни „долу”, независимо от идеологиите. И предизвикват неизбежната ревност на социалистите, че им крадат електората, и на Обединена левица, че й крадат кадрите. Истината е, че новата формация иска да функционира по съвсем нов начин, който да не повтаря изхабените партийни схеми. И експериментаторската й организационна стуктура, по-голямата част от която действа главно н социалните мрежи, засега е енигма за непосветените.

Къде да ги намерим

Извън организираните публични прояви редовият симпатизант трудно може да осъществи пряк контакт с някого от ръководството на „Подемос”. Партийна централа от традиционен вид просто няма. Има само нает етаж в лъскава многоетажна офис сграда на ул. „Принсеса” 2, досами площад „Испания”. Но никъде на входа не е отбелязано нищо за „Подемос” – нито табела, нито надпис на звънец. Адресът се знае от журналистите, без обаче това да им помага за по-лесен достъп до лидерите, които или трябва да се „хващат” на външни събития, или трябва да се чака благоволението на рядко отговарящата на запитвания прес-служба на „Подемос”.

Не пропуснах да отида до „Принсеса” 2 и да заприказвам жената на пропуска долу. Щом споменах, че съм от България, тя ми отговори на български. Не, не е точно от около 200-хилядната българска общност в Испания, но почти. Оказа се рускиня, омъжена за българин, живяла 25 години у нас и пренесла се в Испания със семейството си още през 1989-а.

Олга се въодушеви много от идеята да ми помогне да получа по-обстойно и спокойно интервю от „момчетата”, както с обич нарича водачите на „Подемос”. Но въпреки нейното наистина майчинско държание с всеки от техническия персонал на партийното убежище, все пак се оказа невъзможно да се пробие отбраната на прес-службата, която упорито повтаряше, че „няма място в графика” на никое от интересуващите ме лица.

Родното място на „Подемос” - Лавапиес

В сайта на „Подемос” като адрес за комуникация е посочено съвсем друго място – улица „Сурита” 21 в квартала Лавапиес. Някога, допреди изселването на евреите от Испания през 1492 г., Лавапиес е бил еврейският квартал. С това е свързано и името му, което означава буквално „миене на крака” – на площада имало чешма за миене на крака, задължителен ритуал в юдаизма преди влизането в храм.

По-късно, през 30-те години на ХХ век, в Лавапиес е била и една от „крепостите” на левичарите от Народния фронт. Антифранкистката съпротива също е се е изявявала активно тук. Днес това е населяван предимно от имигранти квартал – от латиноамериканци, африканци, араби. Левичарските нагласи също продължават да са силни.

Именно тук, в Лавапиес, се ражда и „Подемос” точно преди година – първоначално като гражданско движение. Отначало формацията Антикапиталистическа левица и събрани около нея леви интелектуалци лансират манифест под заглавието „Да сменим фиша: да превърнем възмущението в политическа промяна”. Документът е подписан от културолога и лидер на Антикапиталистическа левица Мигел Урбан, от преподавателя по политология в университета „Комплутенсе” Хуан Карлос Монедеро, от известния актьор Алберто Сан Хуан, от левия синдикалист Кандидо Гонсалес и др.

Манифестът е представен публично на 17 януари 2014 г. в Кварталния театър на Лавапиес – средище за спектакли, култура, обществени дебати и социални действия, създадено по инициатива на актьора Алберто Сан Хуан и на други активисти на оформящото се гражданско движение. Именно това е рожденната дата и рожденното място на „Подемос”.

Улица „Сурита” 20 и 21

Театърът се намира на стръмната и тясна уличка „Сурита” номер 20 и дава само вечерни представления. Например – по произведения на чилийския поет и певец Виктор Хара, убит от хунтата на Пиночет през 1973 г. Хитов е и моноспектакълат на Алберто Сан Хуан „Автопортрет на един млад испански капиталист”.

Малко по-нагоре по отсрещната страна на улицата е и номер 21, посочен като адрес за комуникация на „Подемос”. Но – внимание – тук могат да ви приемат само в часовете между 11 и 13 и между 17 и 19. В останалото време може и да не забележите, че на това място има нещо такова. Защото е спусната метална рулетка, няма никакви надписи, само на рулетката е залепен изваден на ксерокс хвърчащ лист с приемните часове.

Разбира се, отивам в посоченото „работно време”. Първият часови отрязък обаче също не е добро попадение. През деня хората просто са на работа. И в малкото като гараж помещение, окичено със снимки от партийни събития и с плакати, призоваващи за участие в „Марша на промяната”, има само двама доброволци – побелял мъж и млада жена. Много са любезни, но и изненадани от интереса ми. Съветват ме да намина привечер, когато щяло да бъде по-оживено.

Вечерта в средището с вид на квартален клуб, което всъщност играе ролята на общонационален информационен център на партията, пак има само двама доброволци – не тези от сутринта, а други, но пак са мъж и жена. Мъжът кипи от енергия, говори като картечница, показва спортна осанка въпреки прошарената коса. Жената е дребна и закръглена, акцентът й е на латиноамериканка от някоя от страните в Андите.

Освен тях заварвам и трима мъже, всеки от които е дошъл да пита за нещо свое. Най-възрастният иска да се оплаче от здравеопазването и много държи да изложи съображенията си лично на Монедеро. Енергичният доброволец любезно му обяснява да си напише съображенията и да ги остави в центъра, а оттам те щели да бъдат предадени на Монедеро.

Латиноамериканката пък се опитва да помогне на друг мъж над 50-те, който говори с карибско произношение и иска съдействие, за да се регистрира като член в електронната страница на „Подемос” и да може да гласува в допитванията, организирани от партията. Трети мъж изчаква реда си, защото иска да сподели мнението си за „венесуелската връзка” на лидерите на „Подемос”. Междувременно отвън наднича и младеж, който иска да купи тениска със символа на „Подемос” – няколко преплетени кръга – за баща си, но си тръгва, защото се оказва, че тениските са свършили.

Защо Пако е с „Подемос”

Най-после енергичният доброволец отделя време и за мен. Представя се – Франсиско (Пако) Ренедо, предприемач и парапланерист. Обяснява, че е с „Подемос” от самото му възникване. Преди не е членувал в никаква партия, но решил, че нещата в Испания са прекалено несправедливи, за да продължават по стария начин. И му харесало, че „Подемос” подтиква хората сами да се захванат и да решават проблемите.

Низовите организации на партията се наричат „кръгове” и функционират като народни асамблеи – хората се събират именно в кръг на съответния квартален площад или в някой клуб и с колективно обсъждане, с гласувания взимат решения какво и как да се прави. Гласуванията се извършват и по интернет, а предшестващите им обсъждания вървят непрестанно на специално създадената за целта форумна страница Plaza Podemos (Площад „Подемос”).

Пако идва в центъра винаги, когато може, защото е убеден, че хората трябва да си помагат. „Всеки иска да бъде изслушан, да срещне разбиране и подкрепа. Ние не можем да решим всички проблеми, които ни поставят, но ги пренасочваме към специалисти, към юристи, които работят с нас, понякога и към кръговете по квартали, към гражданските платформи – като онази например, която защитава хората с ипотеки от изселвания,” обяснява Пако.

Той продължава: „В центъра идват най-вече възрастни хора, защото младите се оправят по-лесно чрез интернет. „Подемос” е амалгама от всички, които искат да има повече справедливост – републиканци, монархисти, всякакви. Досега никоя политическа партия не е помагала така на хората. „Подемос” е власт на народа. Хората сами се организират. По интернет провеждаме гласувания по най-важните въпроси – и така взимаме решенията. Имаме и комисии по различни специализирани теми. Хората осъзнават, че промяната, от която всички се нуждаем, зависи от нас самите”.

Питам го вярва ли, че тази промяна наистина може да се осъществи. Пако се усмихва: „Когато бях на 18, бях много ентусиазиран, че е дошла демокрацията. Сега съм по-скептичен. Вече знам, че икономическата власт е тази, която движи света, че е трудно да се направи нещо съществено срещу властта на парите. Но ще опитаме. Трудно е, но не е невъзможно. „Подемос” не обещава сигурно щастие на никого, но върши една много важна работа – учи ни, че трябва да работим заедно, за да постигнем нещо добро за всички. Трябва да мислим повече, да участваме повече, да си сътрудничим повече, да си помагаме повече.

Аз съм бил шампион. Но какво става на следващия ден, след като победиш? Пак същото. Важен е пътят към победата, а не самата победа. И сега не е толкова важно дали „Подемос” ще победи на изборите. По-важното е, че изведе хората от домовете им. Всички се нуждаем от вяра, от религия, от спасител, от футбол. Ето такова обнадеждаващо чувство ни дава и „Подемос”. А ако ме питаш какво ще правим след изборите, ами нека лидерите водят преговори с всички, дори с неприятелите. Само да е честно и прозрачно. Това е политиката – тя се прави не заради симпатии, а в интерес на хората. Кастата не са всички в Народната партия или при социалистите, кастата са само стотина души в прогнилите върхушки. Обновлението е нужно на всички ни”.

Страховете на Бланка

Бланка Бертран от Асоциацията на пресата в Мадрид, която преди години, навръх нашенския преход, е живяла и в България, също смята, че от дълбока промяна се нуждаят всички испанци. Семейството й е с десни убеждения, но самата тя дълго е гласувала за социалистите. На последните избори обаче – през 2011-та, им е обърнала гръб, защото прокараната от тях реформа в трудовото законодателство била съвсем неолиберална.

На европейските избори през 2014-а вече се появява феноменът „Подемос” – и Бланка дава гласа си за тях. „Хората просто бяха решени да не гласуват за нито една от двете големи партии – Народната и социалистическата, които прекалено се бяха изложили. Гласуваха за кого ли не, само не за тях. Дъщеря ми например, която е родена в България, пусна бюлетина за Анималистичната партия. А аз тогава избрах „Подемос”. Въпреки че имах и страхове – какви са, какво ще направят. Тогава никой не предполагаше, че ще дръпнат толкова напред. Сега страховете ми са още по-силни. Знам ли накъде ще завият. Но и така, както е сега, не може повече да продължава. Безочието и корупцията отблъскват хората от сегашния „елит” или каста, както правилно ги наричат от „Подемос”.”

За Хесус Мараня „Подемос” е прагматичен проект

Бланка е поканила на срещата ни в прочутото мадридско кафе „Комерсиал” и Хесус Мараня – известен журналист, главен редактор на в. „Публико” до спирането му през 2012 г., популярен участник в телевизионни дискусии, а сега ръководител на независимия сайт „Инфолибре”.

Хесус отбелязва, че популярността на „Подемос” се е разраснала по-бързо от партийната й структура, която все още чувствително куца, особено в провинцията. Сложностите в растежа според него предопределят и голямото недоверие на ръководството на новата партия към медиите.

Същевременно прочутият журналист смята водачите на „Подемос” за много прагматични,. Според него те са направили точен анализ на ситуацията в страната и са лансирали съответстващ на обстановката проект. Отказват да говорят за принципи и идеология, за всичко, което може да е дискусионно. Центрират се върху онова, което обединява и не предизвиква спорове – промяната, отхвърлянето на кастата, прозрачността, възраждането на демокрацията . Опростяват нещата, за да печелят масова подкрепа. Фактори като безработицата и корупцията са във фундамента на този анализ.

„Феноменът „Подемос” е продукт на синдрома от протестите в духа „Всички да си ходят” – хората не понасят повече всички онези, които са се изреждали се да ги управляват досега,” обяснява Хесус. Той добавя, че всички партии са ощетени от тези обществени нагласи. Никой не вярва, че има реална борба с корупцията.
Пробивът на „Подемос” на политическата сцена е следствие на грешките на другите партии, най-вече левите. Никоя друга от тях – нито социалистите, нито Обединена левица, успя да отговори на очакванията и потребностите на избирателите.
„Подемос” е породена от компоненти, които идват от левицата, от интелектуалците, от университетските среди, но имат и европейски ракурс, като особено силно е влиянието от примера на сродната „Сириза” в Гърция, подчертава Мараня.

Той не е сигурен обаче дали от „Подемос” ще имат капацитета и познанията, за да осъществявт „отговорна реконструкция” на страната. Отчита като голям успех на новата партия, че е успяла да обърне обществения дебат към темата за социалното неравенство, която по-рано е била премълчавана.

Хесус подчертава: ”Тази криза е провокирана от финансовите казина, а всичко се стоварва върху хората. Нима те са виновните? Ето защо „Подемос” казва – вече няма да говорим за ляво-дясно, а за горе-долу. Трябва да се защити социалната справедливост, обществото на благоденствието, онова, което всички възприемахме като фундаментално, а ни бе отнето по недемократичен начин, без да ни питат.

И това не е само испански казус. „Сириза” в Гърция има всички шансове да промени правилата, по които се действа в Европа. Разбира се, на този фон ще видим и старание от страна на глобалните капитали да се запази статуквото. Може би и в Испания ще ни се предложи голяма коалиция като в Германия, само и само да не се допусне до властта „Подемос”.

Кампанията в медиите ще е жестока.. А управляващата Народна партия ще внушава, че положението се подобрява. Тя вече разпространява макроикономически данни, уверява, че растежът бил двойно по-голям от очакваното за миналата година. Но в ежедневиено на хората това не се усеща. Все пак посланието, че се върви към подобрение, а с „Подемос” ще дойде хаос, може и да проработи. До изборите има прекалено много време. Засега още не е започнал истински да се чувства ефектът на страха.”

Диагнозата на Алфонсо Армада

Интересувам се от мнението за „Подемос” и на друго голямо име в испанската журналистика – Алфонсо Армада. Той работи едновременно и в консервативния в. „АБС”(там води специален масетр клас по журналистика – такива има всяка уважаваща себе си испанска медия), и е главен редактор на либералното електронно издание „ФронтераД”. Както сам се шегува – онова, което не може да каже в „АБС”, го казва във „ФронтераД”. Името на тази медия впрочем в превод означава „Дигитална граница”.

Редакцията на електронното списание заседава всеки понеделник във все същото емблематично кафе „Комесриал”. Канят и мен да присъствам на „планьорката”. А след края й всеки от журналистите се съгласява да ми разкаже какво мисли за „Подемос” и ситуацията в Испания.

Започваме с Алфонсо Армада, който с ясния си и отсечен маниер на изразяване веднага диагностицира: партията „Подемос” е сменила политическия сценарий в Испания, ликвидирала е двупартийния модел, изненадала е с наличието на „силно подземно движение, което разклати политическия терен”. Той добавя към ликвидаторите на партиния модел и засилилата напоследък влиянието си либерална партия „Сюдаданос” („Граждани”), родена преди 8 години в Каталуня (но е антисепаратистка) и вече добила общонационална представителност. По много характеристики, смятани за популистки, „Сюдаданос” наподобява „Подемос”, но е разположена по-скоро вдясно на политическия спектър.

Армада отдава появата на феномена „Подемос” на липсата на действен отдушник за натрупаното обществено недоволство, а също и на друга липса – на истински независими големи медии, които по принцип биха могли да са коректив на властта. Реалността обаче според него е друга: „Банките се превърнаха в донори на медиите и не си взимат дълговете от тях. Така ги държат в зависимост и съответно медийното ниво на критичност е много редуцирано. За разлика от англосаксонските медии, където има ясна граница между поднасянето на фактите и изразяването на мнения, в испанската преса всичко е мнения и големият проблем са трудните отношения с истината. Така е и с партиите, те също са много зависими.

Много е трудно да се промени тази динамика, но като журналист ми е интересно да изследвам тези процеси. Ето например абдикацията на краля в полза на сина му донякъде коригира загубата на авторитет за монархията. При партиите обаче не е лесно да се приложи същото. Много е е силно възмущението от партийци, възоплзвали се от обществени средства, за да финансират формациите си.

Голямо е недоволството и от съдебната сисема. Често не се вижда необходимото ясно разграничаване между законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Съдиите се определят по партийни квоти и така излиза, че съдът също зависи от партийната йерархия, вместо да служи само на обществения интерес. Разбира се, има и съдии, които работят честно и така донякъде измиват срама на системата.

На този фон от журналистическа гледна точка „Подемос” ми изглежда много интересен, възпламеняващ пример. От гледна точка на стратегия и политически дискурс засега не е много ясен. Но все пак дава надежда за раздвижване в едно общество, където недоволството от политическата система е станало всеобщо и независимо от идейните пристрастия”.

Още мнения от „ФронтераД”

Всеки от редакцията на електронното списание има собствен ракурс към феномена „Подемос”. Ето някои от тях.

Емилио Лопес-Галиачо, университетски професор, зам.-диретро на „ФронтераД”: „За мен „Подемос” е нещо като дестабилизатор. Досега статутът, установен в Испания след 1978 г. – с двете редуващи се на власт партии, се беше блиндирал много добре. Сега всичко е разклатено. Не ме интересува толкова конкретно „Подемос” или другите подобни обединения, които скачат срещу двупартийната система. Не знам дали предложенията на „Подемос” са реални или не. Няма да повтарям след едните, че идеите им са невъзможни, нито след другите – че са прекрасни. Онова, което ми харесва, е обновяващият ефект, който разклаща тази крепост. Да са добре дошли!”

Карлос Гарсия Сесилия, журналист, сътрудник на същото издание: „Подемос” е необходим отговор на реалността. Роди се естествено, като продължение на 15М (протестно „движение на възмутените”, чиято първа проява в Испания е на 15 май 2011 г., оттам и името – б.а.). Нашата страна винаги е прекалено пристрастна, тук мненията винаги са прекалено радикални. Ако от „Подемос” са способни да претворят онова, от което се нуждае обществото, в политическа програма – ще е добре. А ако не – ще видим. Нещата се развиват. Но самото съществуване на „Подемос” е интересно. То дава знак за промяна в европейската политика, каквато се иска по целия южен фронт на ЕС – от Гърция до Португалия. Това е силен граждански глас, той не бива да се пренебрегва”.

Хосе Мария Алвала, 25 годишен журналист: „Подемос” е продължение на гласа на улицата. Голяма част от гражданите, подкрепящи това движение, сред които съм и аз, не винаги застават зад предлаганите от него политически решения. Но същественото е, че така се разчупва дискредитиралия се двупартиен модел. Това е процес, назрявал през последните 10 години и подхранван от недоволството от корупцята и безработицата.”.

Алехандро, 24-годишен сътрудник на „ФронтераД”: „Аз по начало съм човек без вяра. Не вярвам, че „Подемос” имат необходимия капацитет на действие, за да изпълнт програмата си. Но излизането им на сцената ще предизвика поне смяна на актьорите. Ние сме свикнали с безразличието на гражданите към политиката, а сега виждаме нещо ново и голямо. Участващата демокрация е не само да гласуваш на всеки 4 години и после да гледаш как всичко си тече по същия начин. Трябва да участваш в процесите. Лявото и дясното вече не са старите крепости. Режимът, породен от приетата през 1978 г. конституция, възпроизведе и връзките със стари фамилии, с наследниците на диктатурата. Позитивно е това сега да се промени, да се влеем в общите европейски процеси, на които също на свой ред да се повлияем. Що се отнася до конкретните предложения на „Подемос”, не вярвам нито един от техните гласоподаватели да е 100 на 100 съгласен с цялата им програма. При поддръжниците им има голяма вариация от идеологии. А лидерите на тази партия са хора от университетския свят, от социалните движения. Но те не са само интелектуалци, а и прагматици, имат доста конкретни идеи. Как ще се канализират намеренията им, ще разберем едва ако дойдат на власт. Тогава може би ще се сбогуват с всичко това...”

Светлината, тъмнината, хигиената и писателят

Бернардо Ачага, най-известният съвременен баски писател, който съвсем наскоро представи в България втория си преведен на български роман „Обабакоак”, вижда така казуса с „Подемос”: „Обикновено използвам следния израз на един германски художник експресионист: аз не вървя към светлината, натам ме бута тъмнината. Мисля, че с „Подемос” става същото. Хората вървят след тази партия, защото натам ги бута тамнината, тоест официалната политика, ръководена от корумпирани и от хора на стария режим, хора от крайната десница, гримирали се като „консерватори”. Преди всичко появата на „Подемос” е хигиенична. А после... Нека да гледаме Гърция, майката на експеримента”.


...............................................

Допълнителна информация за размисъл
(Из разговора между Бланка Бертран и Хесус Мараня)

Бланка: „Хората и по-рано знаеха, че има корупция. Но като започна масовото обедняване, това ги тласна се възмутят – защо карат мен да се ограничавам, а онези горе така безочливо злоупотребяват? Всички ги знаят кои са, а те не са в затвора.”

Хесус: „Възмущението е много силно. Думата „каста”, която вкара „Подемос”, дойде точно на мястото си. Ясна е за всички. Защото всички виждат, че т.нар. елити вместо да се грижат за справедливото разпределение на благата в цялото общество, просто присвояват. Познавам добре всички лидери на „Подемос”. Те са леви по убеждения. Но посланието им е обединяващо за всички възмутени от сегашното положение хора.
Възходът на тази нова партия е свързан с кризата в цялата европейска социалдемокрация, със заразяването й с неолиберализъм. Средните класи загубиха доходи, загубиха и вяра в традиционната левица.”

Бланка: „В Испания традиционно винаги е имало голям левоцентристки електорат. Но изборният закон, направен по времето на Адолфо Суарес, който осъществи прехода от франкизъм към демокрация, фаворизира десните, дава предимство на онези провинции, където те са силни. Играе се и с националистическите партии. Ето, например, Обединена левица печели 1 милион гласа на избори, но вкарва само 5 депутата. Каталунската партиа „Конвергенция и съюз” със същия брой гласове вкарва 30 депутати.”

Хесус: „Целта при изграждането на тази система е била да се облагодетелстват големите партии – Народната и социалистическата, тоест двупартийния модел, довел и до сегашните скандално високи нива на сорупция. Ето защо идеята за преконстуиране на този модел е толкова популярна.

Същевременно от „Подемос” прагматично бягат от конкретни отговори по многобройни болезнени въпроси. Отлагат решенията, защото знаят, че избори не се печелят с нагазване в дълбоки води. По всички по-щекотливи теми отговарят, че „това е конституционен процес” и че „хората ще кажат”, намеквайки за демократични обсъждания и гласувания. Това звучи добре, логично, прозрачно и наистина демократично. Но нагнетява и страх от неяснотата какви са всъщност истинските им намерения...

Чудил съм се например – защо на здравна тематика протестират само срещу здравното министерство? Защо не отиват пред някоя от фармацевтичните империи?

Испания е наследила една много щедра и отговорна социална система. Страната ни е на 6 пункта по-напред в тези области от средните нива за тях в ЕС. Но имаме и иикономически сфери, които си остават в ръцете на монополите. Например, енерегетика, електричество...

Правителството на Народната партия, разбира се, се стреми предизборно да се представи като партия на стабилността и отговорността. Затова сега набляга върху данни за подобрение на макроикономическо ниво, което обаче не се усеща от хората във всекидневния живот. Твърди се, че имало по-висок растеж, че са намалили безработицата. Но това става на фона на голяма младежка емиграция – толкова много млади и образовани испанци заминаха за Германия или Великобритания, защото тук за тях няма работа.

Същевременно се създават пречки тези хора да гласуват от чужбина. Поставя се условието да се запишат за участие в изборите, декларирийки и местоживеенето си, 6 месеца преди деня на вота. При сегашната динамика, когато мнозина работят без постоянни договори и след 6 месеца може да са на съвсем друго място, това е дискриминационна мярка. Явно се пречи на гласуването на тези хора, които заради личната си съдба са много ядосани на сегашния модел в Испания.

Имаме и проблеми и с медиите, най-големите от които са в ръцете на кредиторите. За каква свобода на словото и за каква демокрация може да става дума в такъв случай? Същото е и с политиците. Много медии са затворени, много журналисти са без работа. Свободни територии засега има само в интернет, в дигиталните медии. Но масовата публика продължава да гледа телевизия и да вярва на казаното от екрана. А там контролът е много здрав. Мен например спряха да ме канят по телевизиите след идването на Народната партия на власт през 2011 г. Не им харесва какво казвам. Сега положението е такова, че могат да минат и месеци, без да успееш да чуеш атлернативно мнение. „Подемос” с ясния си език и послания успяват много успешно да запълват тази образувала се ниша. Те умеят да разбуждат и емоциите – Иглесиас не случайно заговори за историческия момент на „Марша на промяната” на 31 януари. И направи ретроспекция към движението 15 М, родило се на същия площад – на „Пуерта дел Сол”...

Бланка: „Аз се разплаках. Те знаят как да отправят такива послания”.

Хесус: „Забелязах и нещо ново – партиотичния момент, който открои Иглесиас. Това не е типично за левицата тук.”

Бланка: „Да, още от гражданската война патриотизмът са си го присвоили десните. А левите са интернационалистите”.

Хесус: „Но ето, че сега Иглесиас говори за родината, за „марката Испания”, за „универсалния испанец”. Площадът беше пълен с републикански знамена, но той не обели и дума за спора република или монархия. Не търси разлики, търси обединение. Отлично комуникира с хората. Чак се стряскам малко – прекалено добри са в това, прекалено лабораторно е изпипано всичко. Сещам се сега, че певецът Хоакин Сабина, който е ляв, отговори тези дни в едно интервю, когато го питаха за „Подемос”, с текста на една песен на също левия Серат: „Всичко в теб ми харесва, но ти – не”. Голям разправия имаше после. „Подемос” не обичат, когато някой ги критикува.”