Експанзивен и речовит, Мануел Муньос Идалго твърди, че е влюбен в България. Испанският поет и драматург редовно гостува в страната ни още от 1979 г., когато за първи път идва у нас. Буквално преди дни той бе и сред участниците в Десетата международна писателска среща в София, съвпаднала със 100-годишнината от основаването на Съюза на българските писатели. Роден през 1939 г. в Алкантария, провинция Мурсия, Мануел Муньос Идалго е член на Академията на испанизма към Капитула на рицарите и дамите на Исабел Католическа. Автор е на 13 стихосбирки, 34 пиеси, две биографии, две книги по театрална педагогика и един сборник с есета за срещите си с големи испански интелектуалци. Колумнист е във в. „Ла Расон”. През 1979 г. издава в Испания „Моторни песни” на Никола Вапцаров. Пиесата му „Никола Вапцаров – Кървавата бразда” е посветена на едновековния юбилей от рождението на нашия поет, отбелязан през 2009 г. Същата година драмата е отпечатана на български. А театралната творба „Мъдрост и себеотричане” е за светите братя Кирил и Методий и за създаването на славянската азбука. И двете свързани с България пиеси излизат през 2011 г. в Испания в триезично издание – на испански, английски и шведски. Друга негова драма – „Благословени души или Забранена любов”, е играна между 1994 и 2004 г. в столичния театър „София” и в силистренския „Сава Доброплодни”. Мануел Муньос Идалго е носител на ордена „Св. Св. Кирил и Методий” І степен и на Международната литературна награда „Никола Вапцаров”.



Дон Мануел, как се роди вашата толкова топла връзка с България?

България беше далечна и почти непозната за мен, когато пристигнах тук за първи път през 1979-а, Международната година на детето. Бях поканен да участвам в честването на празника на славянската азбука. Тогава се запознах с чудесни български поети, които и досега са ми приятели – Любомир Левчев, Лъчезар Еленков, Евтим Евтимов. И с още много други интелектуалци – писатели, журналисти, театрали. Бях омаян от българския фолклор, от традициите. Посрещаха ме с хляб и сол, танцувах хоро, всичко беше толкова красиво, а съзнанието и душата ми сякаш се отвориха за някакви древни и велики спомени, свързани със земята ви. Започнах да усещам България като нещо специално, като част от мен самия. Днес се чувствам почти българин. Вложих много от тази емоция в пиесите ми за братята Кирил и Методий и за Никола Вапрацов, в поемите ми, посветени на България. Ако не изпитваш емоция, ако не ти харесва онова, което изживяваш, е невъзможно да пишеш. Същевременно съм страдал и страдам много за България. Видях и преживях промените тук. Някои са добри, други не толкова. Онова, което не приемам, е да се накърнява културата. Един поет не може да е собственост на никоя партия и не може да е преценяван по политически критерии. Красотата, метафората, полетът на духа нямат белези за партийна принадлежност. Толкова е жалко, че все още се сблъскваме с лов на вещици. Говоря не само за България, а и за света изобщо.

Вие не членувате в никоя партия, така ли?

Не членувам! Не харесвам партиите. Всичките. Аз съм учил в семинария, готвех се за свещеник. Много други писатели също са минали през такава подготовка. Роден съм точно в края на гражданската война. Израснахме в епоха, когато проповедта в църквата бе форма за доминиране пред публиката, за изява. Аз не бях представителен тогава, но като се качвах на амвона, се чувствах другояче, по-значителен. Днес принадлежа към кръга на рицарите на Исабел Католическа, създали Академията на испанизма. А що се отнася до религиите, те всичките са форма на власт. И все се обвързват с политиката, с управлението.

Кой според вас е най-големият проблем на света днес?

Ирационалността на онези, които го управляват – в Испания, в България, навсякъде. Под тяхното диригенство обществата оглупяват, високите цели се принизяват, автентичните ценности се размиват, младежта се елементаризира чрез налаганите моди, приятелството и любовните отношения се изпразват от човешкия смисъл. Кастрират се чувствителността, интелигентността. Живеем в свят на малоумници. Хвърлиха се да „спасяват” банките и стовариха бремето на дълговете върху най-малко виновните за кризата – редовите данъкаплатци, народа. Накрая ще забранят и всичко най-красиво.

А кое е най-красивото?

Любовта. Но любовта като даване. А не като вземане-даване, което е съвсем друго и се свежда до търговски отношения, типични за една древна професия. Не, аз искам просто да ме оставят да обичам, да дарявам обичта си. Не ме интересува дали ще е споделена или не. Красотата е да дадеш любов.

И вие давате своята любов на България...

България е чудесна, интелигентна страна. Но е оплетена в лъжи и манипулации, за да бъде командвана по-лесно.

От кого?

Господарите са едни и същи по целия свят. Не ги определям по идеологии. Наричам ги корумпирани, безсрамници, крадци, търгаши, мафиоти... Това не са добри хора. Ако бяха, щяха да спрат войните, щяха да мислят за гладните деца. Но не им изнася да са хуманни. По-рано ни затваряха по затворите, сега ни лъжат, че имаме свобода и демокрация. Нямаме нищо подобно. Ако хората се възмущават и излизат да протестират, идва полицията да ги арестува. Ако се противиш на уволнението или на това, че изхвърлят семейството ти от дома, защото си останал без работа и не можеш да плащаш ипотеката, те ти отговарят – ами такива са законите, ще ги спазваш. А кой измисля тези закони? Пак те! За да си се самообслужват с тях. Политиците си играят с хората по една хитра формула, наречена „избори”. Щом решиш да недоволстваш, те веднага те парират – ние получихме мнозинство на изборите, така че ще мълчиш и ще слушаш. Превръщат се в тирани.

Каква е алтернативата?

Плурализмът, толерантността... Е-е-е-е, и на мен ми е ясно, че говоря за утопии... Не можеш да управляваш справедливо, ако ти самият не си справедлив. За да бъдеш, трябва да слушаш народа, а не удобните съветници. Но онова, което става, е, че те си докарват една камарила, свързана с олигархията, дават им сладки постове и шуробаджанащината процъфтява. Това е проблем в целия свят. Една тънка и погазила морала прослойка си присвоява правото да решава всичко. Включително да разпалва войни, да се бърка в къщите на другите.

Как един поет като вас може да се противопостави на това?

Имаме само един инструмент за защита – думите. Точно за това говорих и на сегашната писателска среща в София, която премина под мотото „Силата и слабостта на думите в бъдещия свят”. Силата и слабостта вървят ръка за ръка, взаимозависими са. Думите първо извайват мечтите, а после показват действителността във всичките й несъвършенства, които трябва да се преодоляват. Това е и противоречие, но и предизвикателство. Както увереността и съмнението са двете неразделими същности на всеки сериозен, ангажиран и високообразован писател. В изказването ми на срещата дадох примера с големия испански бароков поет и сатирик Франсиско де Кеведо. В неговата епоха, през ХVІ и ХVІІ век, също както и днес, законите са се диктували от безскрупулните лихвари. Неслучайно Кеведо пише за „всемогъщия рицар Дон Паричко”. Но той казва още: „Истината се извращава както с лъжата, така и с мълчанието”. Ето защо поетът никога не бива да премълчава истината!

Кажете тогава вашата истина за днешна България.

Намирам България много разединена. Много! И от това ме боли! Къде ви е съгласието? А има базисни неща, около които може да се обедини всяка страна – да има работа за всички, да има култура, образование и най-вече солидарност. Това важи за всички страни – навсякъде хората трябва да ядат и да могат да отглеждат децата си, тоест трябва да имат работа. И да се подкрепят един друг, за да устояват на натиска на безскрупулните.

Писателят е привилегирован, винаги може сам да си създаде работа със своето писане. Отделен въпрос е кой ще го публикува, кой ще купи творбата... Вие какво пишете в момента?

Завършвам една пиеса за големия швед Август Стриндберг. Заглавието е „Бездната и душата”. Действието се развива в Париж, на Монпарнас, през 1894 г., когато се разделя с Фрида, втората си жена. Имал е три жени и деца от всичките. Хем е обичал жените, хем ги е мразел. Освен поет, драматург, есеист, е бил и прекрасен фотограф, художник. И алкохолик. Докато пиша, го усещам, виждам как пие субстанциите си, без които не може да живее, чувам гласа му, улавям мислите му... Така беше и докато пишех за Никола Вапцаров. Каква личност! Толкова му се възхищавам! Винаги героите ми сякаш оживяват вътре в мен, сливам се с тях, като че ли ток ни свързва през епохи и различни измерения...

Какво точно ви привлече в образа на Вапцаров?

Това, че той защитава народа, работниците. А когато го съдят, той поема цялата вина, не гледа да я прехвърли на другарите си. Искат да го демонизират, но той всъщност е мого чист човек, истински поет! Какви стихове е писал! И днешните работници имат нужда от личности като него. Всички виждаме какво става, нали? Не знаеш кога ще те изхвърлят от работата, от дома ти – и няма да можеш да се защитиш, нито ще знаеш как да изхранваш семейството и децата си! Това ли са законите, които трябва да спазваме?! Значи, щом една несправедливост е облечена в закон, тя става добро?! А който иска това да се промени, е лош, така ли?! Много дълбоко ме развълнува и самият Вапцаров, и красивата любов към жена му, и особено майка му Елена – тя е невероятен персонаж, много силен. В края на пиесата ми, когато разстрелват Вапцаров, тя пита: какво направихте?! И аз днес питам: какво правите?! Колко пъти ще разстрелвате Вапцаров?! Пиесата ми беше написана за неговата 100-годишнина, но така и не бе играна в България. Все пак моят приятел – прекрасният български режисьор Стефан Стайчев, направи драматизация по някои откъси и те бяха представени на 25 септември в Столична библиотека. Стефан бе автор и на постановката в театър „София” на моята драма за връзката между свещеник и млада омъжена жена „Благословени души или Забранена любов”. Премиерата бе през 1994 г. Аз не можах да пристигна тогава, защото по същото време лежах в диабетна кома в Мадрид. И бях представен тук от тогавашния ни посланик Хорхе Фуентес. Оживях и по-късно дойдох, гледах спектакъла, който се задържа доста години на българска сцена. Силистренският театър „Сава Доброплодни” също игра тази пиеса под режисурата на Стефан.

А как се вдъхновихте да пишете пиеса за Кирил и Методий?

Аз по начало обичам да пиша на исторически теми. Винаги се задълбочавам в материала, потъвам в библиотеките, изчитам много литература за съответната епоха, за тогавашните традиции и навици, направо ставам един книжен плъх. Така постъпих и при създаването на пиесата за Кирил и Методий. Помогнаха и натрупаните ми познания по латински и старогръцки. Заживях живота на персонажите, усетих ги „отвътре”. Помислете, за времето си те са били големи бунтари – посмели са да оспорят диктата на католическата църква в Рим за това, на кои езици може да се чете Библията. То е било същото, все едно сега някой да оспори повсеместно налагания ни глобализиран модел на обществено развитие. Но Кирил и Методий са успели, дали са живот на нова азбука, на нова цялостна култура, намерила най-благодатна почва в България – и това е големият им принос. Тази година се навършват 1150 г. от епохалното им дело. Надявам се България да не пропусне тази годищнина и да я отбележи достойно. Що се отнася до самото писане, целият текст на пиесата е стихотворен. И то не в „бели стихове”, а в класитечския римуван стих. При това му е придадено характерно за Средновековието звучене – факт, който е признат в предговора от големия историк Франсиско Родригес Адрадос, също носител на българския оредн „Кирил и Методий” и отличен познавач на българската история.

Чувствате ли се понякога като в машина на времето с тези въобръжаеми пътувания из епохите?

Щастлив съм, че малко време прекарвам в настоящето. Писането на пиеси ми позволява по-дълго да се задържам в историята. Винаги ме е очаровало да я възстановявам.

Научава ли нещо човечеството от уроците на историята?

Онези, които управляват народите, не са заинтересовани нито самите те, нито „подопечните” им да се учат от историята. В Испания, България, Франция, Италия – навсякъде е все същото. Не се ценят качества като задълбоченост, лоялност, вярност. Отказва се достъп до любовта. До онази любов, която дава.

Какъв път да изберем, за да си възвърнем по-хуманните ценности?

Пътя на честността. Оттам се минава. Ако си честен и интелигентен, светът е твой. Но се дава предимство на глупостта. Вижте колко много са наоколо всичките тези момчета и момичета, вторачени в мобилните си апаратчета, заплеснати по все по-нови модели, по някакви лъскавинки – като примитивни аборигени пред шарени мъниста. Вместо да участват в истинския живот, те непрестанно са замрежени в интернет...

Какво е интернет за вас?

Компютърът е адска машина за зли духове. Разбира се, тя предлага улеснения. Ето, сега, когато изпращам текстовете си на моята чудесна преводачка на български Тамара Такова, всичко става мигновено. Аз съм в онзи край на Европа, тя е тук, а все едно сме заедно, на едно и също място. Щом Тамара приключи превода и уточним всичко, книгата незабавно отива в издателството. Да, интернет ми е удобен и нужен за работата. Но вече видяхме, че той е изключително удобен и за всички, които искат да ни следят. Да знаят къде се движиш, защо се движиш. Е, аз им бягам. Правя всичко наопаки. Защото съм прекалено изморен от ограничения и забрани.

Има ли кой да чете поезия днес? Светът не е ли станал прекалено безчувствен за това?

Смятам, че поезията е единствената форма за изрзяване на човешките дълбини, на лириката, интимността, чувствата. Няма да умре, защото ако умре, какво ни остава? Поезията е любов, тя е богиня. Вярно е, че хората, които са прекалено прагматични, които са със затворено съзнание, не чувстват романтиката. Друга голяма част от хората обаче са прехласнати по поезията чрез музиката, песента, ритъма, красотата наоколо – всичко, което е реално въплъщение на поезията.

Вие самият не сте ли също и малко прагматик? Нали освен с поезия се занимавате и с доста по-делничната журналистика – пишете колонка във в. „Ла Расон”...

Знам добре какво е да работиш в редакция. Пишех редовни колонки по злободневни теми в изданието на в. „Ла Расон” в Мурсия. Но го затвориха. Остана само дигиталният вариант. И по-рано обаче идваха разпореждания „отгоре” да не споменавам имена в коментарите си. Не можех да съм директен. Шефовете винаги си измиват ръцете с теб. Законите обслужват тях, а не теб. Свобода на пресата ли? Няма такова нещо.

Как виждате българина днес?

Българинът е борец. Спартак е бил тракиец, тоест българин, нали? Какво повече може да се каже? Впрочем, трябва да добавя и за талантите ви. Много се талантливи, най-разностранно! За поетите ви вече споменах. Но искам и специално да си похваля преводачката Тамара Такова, която е сред най-добрите български испанисти. Донесох и на писателската среща й връчих тържествено специалната диплома, която й издаде Академията на испанизма като признание за професионализма й и изключителните й познания в испанския език и в испаноезичната литература и култура.

Най-хубавото ви преживяване от сегашното гостуване в България?

Най-красиво беше във Френската гимназия. 30 години съм учителствал в Испания и сме правили с децата училищен театър. Така че сега се върнах в онези години. Срещата с младите хора ми даде най-хубавото усещане за България. Много ме трогна вниманието им към мен и към творбите ми.

Какъв оптимистичен завършек ще изберете за разговора ни?

Докато сме способни да разберем погледа на едно дете, и докато има птици в полет, има и надежда.