Дискусията „Европа по време на криза”, организирана в СУ „Св. Кл. Охридски” със съдействието на испанското посолство, прикова общественото внимание миналата седмица и отекна силно в невралгичния предизборен пулс у нас заради изказаните там съждения на ключови български политици по наболялата проблематика. Авторитетното участие от чужбина във форума му осигури и международен отзвук. За дискусията пристигнаха Хосе Игнасио Торебланка – директор на мадридския клон на Европейския съвет за външна политика, доктор по политология и социология и колумнист на всекидневника „Ел Паис”, като сп. „Форин полиси” го слага в топ 10 на най-влиятелните съвременни испаноезични интелектуалци; Жорди Вакер – директор на Open Society Initiative for Europe в Барселона и също редовен автор на „Ел Паис”; Игнасио Молина – старши експерт по въпросите на ЕС в Кралския институт „Елкано”; Хосе Рамон Гарсия Ернандес – изпълнителен секретар по международните отношения на Народната партия.
Политическият кипеж у нас предопредели и интереса към силното българско участие – на бившия президент Желю Желев, на лидера на ДСБ Иван Костов, на члена на ръководството на БСП Георги Пирински, на Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии, на проф. Чавдар Николов от Югозападния университет.
Костов се беше подготвил старателно – след като заостри фокуса върху себе си със своето закъснение за началото на конференцията, той прочете професионално стъкмен доклад от удобно подбрани за тезите му факти и тълкувания за българската и европейската действителност вчера, днес и утре. Още същия ден, както и на следващия, текстът на доклада се разпространи и медийно – появи се като статия в многобройни печатни и интернет издания. Това трудно може да се припише само на журналистическия интерес към изказването точно и единствено на лидера на ДСБ. Защото на дискусията ярко и интересно говориха също и Пирински, и четиримата испански участници, и българските анализатори. Последвалото масово тиражиране именно на Костовите мисли очевидно е било предварително подготвено и договорено – и то с оглед на несъмнено предизборни цели. Костов излезе пред събралата се в СУ аудитория (а след това – чрез медиите – и пред всички българи) с визионерски обобщения, с месиански обръщения, с избелващ собствената му роля в политиката препрочит на близката история, със заклеймяваща управлението на ГЕРБ фактология и с апокалиптични предсказания за световното развитие, от които според него изходът е само един – в продължаването на неолибералния курс и на социалните орязвания.
Европа е притисната от другите растящи икономики и утре ще става само за посрещане на туристи от Китай и Индия, ако не повиши спешно конкурентоспособността си с радикални реформи, отсече лидерът на ДСБ. Или ще имаме конкурентоспособност, или социална държава – двете заедно са невъзможни, бе категоричен той.
Георги Пирински нарече тезата на Костов „командирска”. И я оспори с примера на скандинавските страни, където са налице и конкурентоспособност, и социлна държава. Според Пирински модерната в ЕС повеля „повече Европа” не значи само монетарен механизъм и директиви, но и солидарност, и по-справедливо разпределение на тежестта от дълговете, а и на приходите, и повече стимули за икономическия растеж, и по-строг държавен контрол върху монополите. На въпроса на модератора Бойко Василев („Панорама”) дали ляв или десен е изходът от кризата в Европа, Пирински бе еднозначен: „Изходът трябва да е демократичен”. Видният социалист съжали, че общностният метод при взимане на решения в ЕС днес почти не се усеща и на практика командва дуото Германия-Франция.
ЕС трябва да произведе решение за тези страни, които имат безпомощна демокрация и политическа система – такъв възглед пък лансира Костов. Той определено впечатли аудиторията с доклада си, изпъстрен с цифри. Обяви, че по време на управлението на Бойко Борисов българският лев е загубил 15% от покупателната си способност. Че през 2001 г. 21% от паричните доходи на домакинствата са били извън работните заплати, пенсиите и социалните плащания, тоест идвали са от предприемачество, собственост и домашно стопанство. През 2011 г. този показател вече е спаднал до 13%. „От 366 000 фирми половината имат само по 1 зает. Половината от българския бизнес е във фризера... Земеделската субсидия в страната е с 40% по-ниска от другите държави в Европа... Над 10 млрд. лв. са блокираните пари на инвеститори,” изреди Костов.
На фона на тази очевидно обективна картина Командира върна лентата по-назад и съзря корена на сегашната българска бедност още през 90-те, когато страната ни била задължена да изпълнява сурови програми на МВФ и Световната банка – толкова сурови, колкото днес никой не смеел да налага на страни като Гърция и Кипър. „Бяхме принудени да приемем крайно рестриктивни мерки, които днес не се предлагат на никого. Да не се питаме защо сме бедни – при такова отношение!” – съкруши се Костов.
Младата студентска аудитория, която иначе задаваше доста смислени въпроси, тук не съобрази – или просто не й достигнаха реални спомени от визрания период – за да реагира с логичното питане: „Извинете, г-н Костов, вие не бяхте ли премиер точно по онова време? И не е ли работа на премиера да прати по дяволите програмите на МВФ и Световната банка, ако вижда, че те задушават народа му?”
Сериозно противоречие се съзира между това закъсняло проглеждане на Командира колко пагубни са били въпросните неолиберални рецепти през 90-те и отстояваната от него и сега теза, че именно неолибералният модел, отхвърлящ социалната държава, е панацеята за повишаването на конкурентоспособността на ЕС.
Представителят на братската на ДСБ Народна партия от Испания Хосе Рамон Гарсия Ернандес много внимателно се пазеше от подобни крайни оценки. Усмихнат и благ, гостът, представляващ провеждащата крайно рестриктивна политика партия на испанския премиер Мариано Рахой, разказа приказка за ехото и призова да се гледа с позитивизъм на живота, защото само така той тръгвал да се развива към добро. Гарсия Ернандес настоя също Европа да реконстриуира модела си, като задължително го гради върху основата на солидарността. Да-да, солидарността. Пратеникът на дясната НП не се побоя да употреби левия термин, защото явно няма предразсъдъците на домораслите ни демократи. И защото политик, който не съзира, че притиснатото от кризата европейско гражданство – от Испания до България – днес говори отчетлив ляв език, по-добре да се преквалифицира в домоуправител.
За преструктуриране на ЕС се обяви и Пирински, който изрази безпокойство, че в момента е налице изземване на функциите и компетентностите на националните парламенти от страна на Европейската комисия. Това снижава доверието на гражданите към националните институции. „Имаме рязане на живо месо в момента, а не икономика”, подчерта социалистът.
На свой ред Игнасио Молина от Кралския институт „Елкано” също даде диагнозата си за проблемите в ЕС: „Усещането за криза в едни страни от ЕС е задушаващо - ограничения, безработица. В други то отсъства, а страданието на поразените държави се възприема като необходимо за тях лекарство. Но ЕС е най-голямата гаранция за държавите в по-слаба позиция.”
Желю Желев също оцени високо ЕС като „най-великия политически проект в историята”, но затвърди контраста между испанския позитивизъм и българския негативизъм със заключението си: „Съюзът е конструиран да е едновременно икономически гигант и политическо джудже. Ако това разминаване не се прекрати, ЕС няма да остане на сцената”.
Иван Кръстев пък направо отсъди, че „ЕС, какъвто го познаваме, вече го няма” и обърна внимание, че в западната част на Европа, когато се говори за ЕС, днес всъщност се има предвид еврозоната. „Така че можем да излезем от ЕС без да усетим,” подчерта анализаторът.
Жорди Вакер от Open Society Initiative for Europe съзря колониално мислене в цяла Южна Европа: „Очакването е онези отвън да стегнат нашите домашни разпасали се политици. Само че виждаме, че и въпросните онези отвън не са много изрядни. И действат спрямо нас по принципа не ме гледай какво правя, а прави каквото ти казвам. Ето, от Германия постоянно ни поучават как трябва да работим повече, защото южняците сме били мързеливи, а цифрите говорят, че продължителността на работния ден в Германия е по-ниска, отколкото в южните страни.”
Проф. Чавдар Николов предрече кризата да продължи поне още 15 г. и подчерта, че тя е продукт на „огромен дефицит на справедливост в света”. „Демокрацията не е вътрешно присъща на капитализма. Трябва да си я искаме,” каза професорът. Той цитира и плакат, направил му впечатление по време на протестите: „Ако младежта беше банка, отдавна да са я спасили”.
Хосе Игнасио Торебланка обърна внимание върху липсата на перспектива пред отчаяните от налаганите им постоянни икономии европейски граждани: „И испанците, и българите сме преживявали в миналото периоди на лишения, но с мисълта, че ги изтърпяваме в името на нещо по-добро. Сега ще се ограничим, но утре ще влезем в ЕС. Сега ще потърпим, но утре ще сме в еврозоната... Днес обаче за бъдещето ни говорят другояче: ще работите повече, ще печелите по-малко, децата ви ще живеят по-зле от вас... И хората се отчайват. Освен това виждат, че политиката не функционира, че само едно ограничено малцинство участва в нея и не произвежда ефективни за обществото резултати, не произвежда благоденствие, а само корупция. Така хората кипват срещу цялата система. Ето защо се нуждаем спешно от възвръщане на етичните норми в политиката. За да могат гражданите да си кажат: е, добре, икономиката няма растеж, но поне имаме отговорни политици, които разбират какво ни е и се стремят да изработят по-балансиран проект. Хората не са способни да понасят едновременно и лоши политики, и лоши политици. Едно от тези две неща стига.”
Студент по история зададе на участниците в дискусията въпроса защо ЕС търпи мафията във властта в България. Българските представители го заобиколиха. На въпроса откликна само Жорди Вакер: „Мафията е отрова. А в ЕС всички сме взаимосвързани, един общ организъм сме. Отровата убива всички ни, така че не бива да допускаме да ни я вливат”.
След завръщането си в Испания Хосе Игнасио Торебланка събра своите впечатления от София в традиционната си колонка за „Ел Паис” под заглавието „Български уроци за Испания: проблемът е в корупцията, а не в икономиите”. Испанският анализатор обобщава: „България беше детето модел на политиките на икономии. С дълг 15% от БВП (вторият най-нисък в целия ЕС) и публичен дефицит под 3%, България изглеждаше като държава, която никой от останалата част на Европа нямаше за какво да критикува. Но именно тук е проблемът - че в продължение на твърде много години ЕС следеше само два показателя и игнорираше останалите. След две десетилетия тежки икономически реформи, средната заплата в България е 380 евро, а средната пенсия - 140 евро. Но София е скъп град, а в селските региони според запознатите бедността е невъобразима. Не е изненадващо, че почти един милион българи гласуваха с краката си и напуснаха страната. А тези, които останаха, също гласуваха с краката си през последните седмици, протестирайки не срещу икономиите, а срещу лошото управление, корупцията и закостенелите политически партии. Детонаторът беше вдигането на цените на тока след либерализацията, но после дойде усещането, че политическата система не функционира или функционира само в полза на едно малцинство. Така че нека внимават останалите правителства, включително и испанското. Това, което ни казва България е, че икономиите са необходимо, но не и достатъчно условие за народния бунт. Икономиите са варел с бензин, но кибритената клечка е липсата на добър модел сред българските политици и усещането за корупция”.