Приказка за наивници ли ще излезе прословутото испанско помирение с миналото, толкова пъти давано ни за пример? Оказва се, че 75-годишната рана от гражданската война в Испания (1936-1939 г.) никога не е зараствала и още кърви заради стотиците хиляди жертви на зловещата диктатура на генералисимус Франсиско Франко, така и не намерили до днес възмездие. Семействата им не са забравили болката. Опитът да се извади на светло истината за тях обаче веднага провокира остра ответна реакция у потомците на другия лагер. Още ли продължава войната в сърцата на испанците? Или просто прекипяването е заради прекалено проточилото се мълчание, заради страха и от най-леко докосване до тъй дълго гноясвалия абцес?
„Това е все едно да държиш труп под леглото. Колкото и ароматизатори да използваш, накрая всичко свършва с вмирисване”. Думите са на Хосе Мария Педреньо, президент на Федерацията на форумите за историческа памет – организация, която настоява за изясняването на съдбата на жертвите на франкизма. Изречени са пред Би Би Си по повод поредния остросюжетен епизод в тази дълга драма – трите паралелни съдебни дела срещу най-известния испански съдия Балтасар Гарсон, които текат в момента в Мадрид. И трите са възприемани като отмъщение за дързостта на Гарсон да разрови архиви и братски могили, за да търси възмездие за около 140 000 „безследно изчезнали” противници на франкистката диктатура.
Преди да се изправи срещу сянката на Франко, която сега се старае да го смаже, Гарсон години наред жъне шумна международна слава покрай няколко емблематични дела срещу знакови фигури от световната политическа сцена. Името му гръмва в световните новини през 1998-а, когато тъкмо по негова заповед в Лондон е задържан бившият чилийски диктатор Аугусто Пиночет. Испанският съдия го обвинява в престъпления срещу човечеството заради масовите убийства, отвличания, изтезания на политически противници по време на 17-годишния военен режим в Чили. И изисква екстрадирането му в Испания. След дълго умуване британските съдебни власти решават, че ексдиктаторът е прекалено стар, болен и слабоумен, за да застане пред съд, и го изпращат в инвалидна количка в родината му. Където Пиночет, оздравял по време на полета, изтичва пъргаво по самолетната стълбичка, за да приеме щастлив овациите на посрещащите го фенове. Въпреки тази подигравка, направеното от Гарсон не отминава без следа. То става пробив, сигнал, че диктаторите не са недосегаеми, че правото може да важи и за тях, че жертвите имат право на справедливост, че договорените при „преходите” от военни режими към демокрация амнистии за извършените престъпления могат и трябва да бъдат отречени, за да бъде демокрацията истинска. До края на живота си през 2006-а Пиночет вече не може да се отърве от съдебни дела – чилийски съдии, вдъхновени от Гарсон да преодолеят страха, подемат цяла серия от процеси срещу ексдиктатора.
Гарсон завежда и няколко подобни иска срещу ръководители на аржентинската военна хунта, управлявала от 1976 до 1983 г. и оставила след себе си 30 000 „безследно изчезнали”. Повдига обвинения и срещу Хенри Кисинджър, някогашния американски държавен секретар, заради осъществената по негово указание през 70-те години Операция „Кондор” за масово физическо ликвидиране на активисти от левицата в целия Южен конус на Латинска Америка.
През 1999 г. испанският съдия взима на мушката италианския медиен магнат Силвио Берлускони заради данъчни измами и фалшификации на документи, извършени между 1991 и 1993 г. Но след като през 2001-а Берлускони става премиер на Италия делото е прекратено заради имунитета му като правителствен ръководител. През 2006-а, когато той вече не е на власт, Гарсон възобновява обвиненията си, но междувременно италианецът се сдобива с имунитет като член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа.
След атентатите в Ню Йорк от 11 септември 2001-а Гарсон подема разследване срещу „Ал Кайда”, а през 2003-а издава заповед за арест на Осама бен Ладен. Което не му пречи да отправя и обвинения срещу САЩ заради войната в Ирак и заради неправомерното задържане на затворници в базата „Гуантанамо”.
Смята се, че тъкмо заведените от него международни дела са дали подтик и на инициативата за учредяване на Международния наказателен съд в Хага. Впрочем, днес Гарсон е консултант именно в този съд. Освен това е и член на Европейския комитет по превенция на мъченията и на нехуманното и унизително третиране.
Роден е на 26 октомври 1955 г. в градчето Торе, провинция Хаен, област Андалусия. Той е второто от общо петте деца в семейството на работник от бензиностанция и земеделка. Учи първо в семинариите на Баеса и Хаен. По-късно записва право в Университета в Севиля. Докато следва, се издържа, работейки като дърводелец, камериер и помагайки на баща си на бензиностанцията. Завършва през 1979-а. Оторизиран е като съдия през 1981 г. Работи в много съдилища на Андалусия, докато през 1988 г. не е издигнат до Националния съд. По същото време става и професор по наказателно право в Университет „Комплутенсе” в Мадрид. През 1990 и 1991 г. води две шумни дела в Галисия срещу наркотрафик.
През 1993 г. за кратко влиза в политиката – става депутат от управляващата тогава Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП) начело с премиера Фелипе Гонсалес. После е назначен за държавен секретар по националната програма „Антидрога”. Но остава във властта само една година. Има слухове, че бил обиден задето Гонсалес не го направил министър. Версията на Гарсон е, че политическото задкулисие не му понася. През 1994-а той отново се връща към съдийството. Резултатът е плачевен за ИСРП – съдията задълбава в скандално дело, което в крайна сметка става и основна причина за загубата на ИСРП на изборите през 1996 г. Това е т.нар. случай ГАЛ (Антитерористични групи за освобождение) – незаконни въоръжени формирования, използвани от правителството на Гонсалес за ликвидиране без съд и присъда на терористи от ЕТА. Социалистите и до днес не могат да простят на Гарсон изваждането наяве на този скандал.
Той не се церемони и със самата ЕТА – срещу нея, срещу политическото й крило „Хери Батасуна” и срещу редица други прикриващи организацията структури води дела през 1996-а, 1998-а, 2002-а.
Сред шумните казуси, разработвани от Гарсон на домашен терен успоредно с вече споменатите международни процеси, са и обвиненията в корупция и злоупотреби срещу кмета на курорта Марбея, срещу собственика на футболния клуб „Атлетико”-Мадрид, срещу втората по значение банка в Испания BBVA, срещу местното правителство на Каталуня и т.н.
През 2009-а нанася болезнен удар и по тогава още опозиционната, а днес вече управляваща дясна Народна партия – започва разплитането на схема за политическа корупция и пране на пари, включваща изявени дейци на НП и станала известна като Случая Gürtel. Странното име идва от тясно свързания с НП предприемач Франсиско Кореа, чиято фамилия на испански означава „колан”, а същата дума на немски е Gürtel.
Най-шумно отеква в испанското общество делото, което Гарсон подема през есента на 2008-а заради разстреляни, „безследно изчезнали” и погребани в общи гробове жертви на диктатурата на Франко от избухването на гражданската война през 1936 г. до връщането на демокрацията през 1976 г. Благодарение на усилията на Гарсон са открити 19 неизвестни досега братски могили, пръснати из цяла Испания. (Други над 200 масови погребения са установени в предходните 10 години от неправителствени организации и части издирвания). Започва есхумация на погребаните в тях, установяване на самоличността им, ДНК проби, издирване на потомците, възстановка на обстоятелствата на смъртта им, търсене на виновни и т.н. Предполага се е, че в един от гробовете може да са останките на поета Федерико Гарсия Лорка, но това не потвърждава. За сметка на това са извадени наяве много други трагични човешки съдби, деца на загинали откриват какво се е случило с родителите им, дописва се дълго премълчавана страница от испанската история.
Гарсон повдига обвинения срещу франкисткия режим за престъпления срещу човечеството въз основа на констатирани от него около 140 000 случаи на „безследно изчезнали” републиканци от гражданската война. Това обаче среща много остра реакция от страна на испанската десница и на юридическите среди. Срещу Гарсон също се повдигат обвинения – че надхвърля пълномощията си, че подобни престъпления не са в неговата компетентност, че те не могат да се вменяват на франкисткото управление, защото по онова време международното право изобщо не ги е било формулирало, че с връщането към раните на гражданската война се нарушава закона за амнистията от 1977 г., който е оневинил всичко, извършено при братоубийствения сблъсък. Гарсон отвръща, че за престъпления срещу човечеството не може да има нито амнистия, нито давност.
Срещу Гарсон е заведено дело по искане на три крайнодесни испански организации - „Чисти ръце”, „Свобода и идентичност” и „Фаланга” (наследничка на едноименната фашистка групировка от времето на франкизма и обект на обвинения от страна на Гарсон). От април 2010-а процесът се движи от Върховния съд, а съдийските права на Гарсон са замразени.
Възмущението сред потомците на жертвите на франкизма, сред интелектуалците и правозащитниците е огромно. На 24 април 2010-а Мадрид е залят от 100-хилядна демонстрация в защита на магистрата и с искания за изясняване на истината за престъпленията на диктатурата. Подобни шествия има и в Барселона, Севиля, Хаен, Сарагоса, Валядолид и т.н. В мадридския митинг участват знаменитости като кинорежисьора Падро Алмодовар, писателката Алмудена Грандес, поетът Маркос Ана, прекарал 23 г. във франкистките затвори и т.н. Алармира се, че процесът срещу Гарсон „накърнява паметта на жертвите на франкизма, омаловажава мъката на децата им и внуците им, обрича надеждада за справедливост на стотици хиляди испански семейства”.
Доста по-малобройни, едва няколко стотици, но на улицата излизат и противниците на Гарсон – млади момчета с черни очила и протегнати във фашистки поздрав скандират: „Борбата продължава!”
И съдебното дело срещу Гарсон продължава. Нещо повече – до края на 2010-а тръгват още две, пак насочени срещу него. Едното е по Случая Gürtel – адвокатите на обвиняемите по него обвиняват съдията, че бил подслушвал незаконно със спецапаратура разговорите им с техните клиенти. Тезата на Гарсон е, че това е било необходимо за разследването, защото адвокатите били част от схемата за пране на пари. Другото дело вини магистрата в корупция. Твърди се, че той е поискал с писмо от испанската банка „Сантандер” спонсориране с крупна сума пари, за да покрие разходите си по свой лекторски курс по политически екстремизъм в Университета в Ню Йорк през 2005-а и 2006-а. А когато се върнал след курса, в знак на благодарност към „Сантандер” закрил започнато разследване срещу банката. Разпространяват се и слухове, че съдията пак от спонсорства осигурил и стаж в ООН за една от трите си дъщери. Гарсон отрича всичко.
Слушания по Случая Gürtel се провеждат във Върховния съд в Мадрид на 17 януари т.г., а по делото за франкистките престъпления – на 24 януари. Заседания по банковия процес още не е имало.
Защитващи Гарсон демонстранти се събират пред Върховния съд и на 17, и на 24 януари. Сред тях отново има много изявени личности – като прочутата актриса Пилар Бардем, майка на актьора Хавиер Бардем. Пратеници на Международната комисия на юристите, на „Амнести интернешънъл”, на „Хюман Райтс Уоч”, на правозащитни организации от Аржентина също се обявяват в подкрепа на магистрата. Рийд Броди от „Хюман Райтс Уоч” подчертава пред в. „Ел Мундо”, че „за първи път в ЕС към един съдия се прилага наказателно право заради защита на човешките права и преследване на международни престъпления”. Хосе Мария Педреньо от Федерацията на форумите за историческа памет не разбира: „Как е възможно испанското правосъдие да преследва престъпления срещу човечеството в Аржентина, Чили или Китай и да е неспособно да съзре престъпленията на франкизма?” Албино Калво, чийто 27-годишен баща е бил убит от франкистите през 1939 г., пита: „Не е ли странно, че престъниците отправят обвинения, а на подсъдимата скамейка слагат съдията? Фалангата му забранява да разследва престъпленията, извършени от Фалангата, и съдът приема този иск!”
Фондацията „Жозе Сарамаго” предложи Балтасар Гарсон за Нобелова награда за мир заради „посветеността му на защитата на човешките права, непреклонноста му пред която и да е власт, заставането му на страната на жертвите независимо на кой континент”. Катарзисът на Испания очевидно тепърва предстои.


..........................................

Отварят ли се раните?

Вирхини Ернандес, в. „Ел Мундо”

Когато Франсиско Ечеберия, съдебният лекар, който стои зад повечето от есхумациите, свързани с гражданската война, посреща десетките млади доброволци, поискали да помагат в разкопките, винаги им казва едно и също - че трябва повече да се ангажират със защитата на човешките права. „Трагедиите служат, за да се самоопознаваме днес и за да променяме участието си в живота”. Според него по тази тема „няма нито географски, нито хронологически дистанции”. Еднакво трябва да ни засяга това, което става на хиляди километри, и това, което е ставало преди 75 години.
Разговаряме с него по телефона, докато той е край един масов гроб в Ла Легуа, район Аранда де Дуеро, Бургос. Гробът е дълъг 30 метра и в него са останките на над 50 души, повечето са били железничари. Това е поредният от онези 270 общи гробове из цяла Испания, открити през последните 10 години. Само два от тях са били с жертви, дадени от страна на франкистите. „Истината е, че от тази страна цялото усилие е било положено още по време на режима на Франко. Били са издадени и официални доклади за техните жертви”. Франсиско е бил свидетел на реакциите на роднините и от двете страни. „Всички ни благодарят. Що се отнася до чувствата, и те са еднакви. Всеки изживява това като трагедия, за всекиго е несправедливост. Мислят едно и също – как ли би преминал животът им, ако това не беше се случило”.
Така е било и при Емилио Силва, основател и президент на Асоциацията за възстановяване на историческата памет, когато решил да изостави работата си в едно списание и да започне да пише роман за дядо си. Дядото се казвал Емилио Силва Фаба. Бил търговец, образован човек, заможен, членувал в Републиканската левица на Мануел Асаня и под нейната егида открил обществено атеистично училище. Фалангата (партията на испанските фашисти) редовно му искала данък. При едно от плащанията го арестували. Било е през март 1937 г. Когато го подкарали с други арестувани в един фургон, успял да избяга. Шест месеца по-късно все пак го убили, но той междувременно успял да се срещне с жена си, Модеста Сантин, и да й разкаже за премеждията си. „Баба ми обаче никога не разказа нищо за онова време. Расъл съм край нея, но не съм я чувал да говори за дядо. Убийците на мъжа й дълго управлявали селото. Тя е трябвало да погребе паметта си”.
Модеста така и умира без да открие гроба на мъжа си. Внукът им Емилио го направи вместо нея – той държи останките на баба му и дядо му да почиват заедно. „Един от начините да преодолееш миналото е да се върнеш и да му придадеш смисъл”, уверява Силва. Дали е говорил с жертви от другата страна? „След войната са били открити практически всички техни гробове. Имало е разследване, известно като Генералния казус от 1940 г., изплатени са репарации. Дано и сега да се направи нещо такова”.
Той е недоволен от Закона за историческата памет от 2007 г. „Законът не се ангажира с проблема за „безследно изчезналите”, в преамбюла се казва, че тази памет е лична и семейна, а това според мен я обрича на нелегалност. Насилственото „изчезване” е най-тежко престъпление от Наказателния кодекс – то включва отвличане, изтезания, убийство и скриване на трупа. Четири престъпления. Ние искаме есхумацията, идентификацията и предаването на останките на семейството да са отговорност на държавата”.
Естер Монтото е загубила баща си, когато е била едва двегодишна, и много години си е мечтала как той все пак ще потропа на вратата й. Живяла е в Хавана, сега живее в Остин, Тексас. Необходимо й е било да присъства на есхумацията, независимо от напредналата й вече възраст и от дългото пътуване. „Хората имат нужда да видят останките на своите любими същества, за да превъзмогнат болката си. Защото ако това не стане, тя непрекъснато ще генерира безредие в биографията и в емоциите.”
Има ли помирение? „Абсолютно,” убеден е съдебният лекар Франсиско Ечеберия. „На възпоменанията идват хора и от двата някогашни лагера, днес вече са приятели, съседи. Понякога казват нещо такова – знаеш ли, майка ти не заслужаваше да преживее всичко това.”

........................

Надежда от Аржентина

„Вие и другите майки и баби като вас променихте живота ми и ме накарахте да вярвам, че си струва да се рискува.” Това е част от писмо на съдията Балтасар Гарсон до 90-годишната аржентинка Есперанса (Надежда) Перес Лабрадор, загубила трите си деца и съпруга си по време на военната диктатура в страната й. Есперанса е участничка в движението „Майките и бабите от площад „Май” – майките и бабите на безследно изчезналите противници на аржентинската хунта, управлявала от 1976 до 1983 г. Днес тя е и сред най-активните демонстранти в защита на Гарсон.