Любомир Левчев ги вижда като “конници в небето”. За Георги Константинов те са “идеалистите, без които човечеството щеше да е като обсерватория без телескопи”. Ивайло Диманов пее за тях като за “добрите хора”, които “падат първи в боя,” докато “лошите крещят отзад ура”. Никола Инджов ги подрежда в “потеклото на светците”.
Те – това са поетите съc и без китара, творците с гражданска позиция, неспособните да мълчат пред несправедливостите, пробуждащите човешките съвести с бодливи слова, образи, съдби. В този строй българите исторически имаме своите Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев. Тук са и световните Владимир Висоцки, Джон Ленън, Джоан Бейз, Пийт Сийгър, Боб Дилън, Микис Теодоракис, Жак Брел, Хоан Мануел Серат и т.н.
Да си спомним за това общество на неспокойни души и вдъхновения и да се запитаме дали са “анахронизъм или потребност на времето”, провокира едно възпоменание. То бе за 75-годишнината на Виктор Хара, певеца, поета, композитора, режисьора, героя на Чили, убит от Военната хунта по време на преврата през 1973 г., както и за 90-годишнината на Виолета Пара, неговата предшественичка в настройката на китарната струна на една вълна с народните неволи, “майката” на движението “Нова чилийска песен”, жената, сляла корените на фолклора с бунтовните знамена на епохата, в която мечтите за свобода, братство и равенство изглеждаха постижими.
Испаноезичният център към Катедрата по испанистика и португалистика на СУ “Св. Кл. Охридски” стана домакин на вечер в памет на тези два от най-прочутите гласове на Чили. Тя бе организирана съвместно със Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и с Почетното консулство на Чили у нас.
Сред поканените да участват бяха Александър Йосифов и Калин Донков – инициаторите за издадения съвместно от “Балкантон” и в. “Антени” през 1974 г. двоен албум с най-известните песни на Виктор Хара, както и поетите Виктор Самуилов, Георги Константинов, Калина Ковачева, Кирил Гончев, Матей Шопкин, Петко Братинов, превели част от най-популярните песни на певеца, които излязоха отпечатани върху корицата на албума.
Михаил Белчев, който в началото на 70-те години изигра Виктор Хара в постановка на театър “Студентина” и изпя песни, посветени на Чили, дойде на възпоменанието заедно със съпругата си Кристина.
Любомир Левчев, гостувал навремето на Пабло Неруда в неговата любима обител в Исла Негра и написал “Чили, ти беше република странна на другия край на Земята. Сега ти си моя дълга рана по крайбрежието на душата”, остави китка червени карамфили в символичния кът в залата, в който бяха подредени китара, чилийско пончо и плочата на Виктор. “Не се чувствам добре и няма да мога да остана дълго, но съм тук, за да подкрепя това, което правите. Много е важно”, окуражи маестро Левчев организаторите. И въпреки неразположението си с интерес изслуша обстоятелственото представяне на Виктор Хара и Виолета Пара пред пъстрата аудитория, изпълнила до пръсване залата на Испаноезичния център – поети, художници, преводачи, латиноамерикански посланици, журналисти, преподаватели и най-важното доста студенти, които може би за първи път в живота си чуваха нещо за двамата големи чилийци.
А целта на срещата бе тъкмо това – да се прехвърли мост от времето на идеализъм и покруса, в което изгоряха Виктор и Виолета, към днешния ден на България и на света. Да се потърси проекцията на “къщичките от Горния квартал”, които иронизираше Виктор, върху палатите из Бояна и Симеоново. Да се види как участта на неговата погубена от рекламата и марихуаната Карменсита се повтаря в юношеските лица от българските черни хроники. Да се прозре заедно с Виолета как силните на деня “ по свободата се превземат и как без срам и съвест те ни я отнемат”.
Натам поведе разговора и поетът Никола Инджов, превеждал песните на Виктор Хара в сборника от поредицата “Поети с китара”, издаден през 1987 г., както и стиховете на много други революционни латиноамерикански поети, представени от него в антологиите “Потеклото на светците” и “Време и вик под кондора”. “Трудно е в днешна България да се обясни на младите хора кой беше Виктор и какво е фашизмът, който го погуби, след като един от бившите ни президенти обяви, че в България не е имало фашизъм,” каза Инджов с тъга, която разпростря и над заключенията си, че имена като Хара, Висоцки, Ленън днес са изтласкани от повърхностни музикални “риалити шоу”, които откъсват младежите от социалния пулс на времето. Той изрази и радостта си, че все пак възпоменанието на Виктор и Виолета е обнадеждаващ опит да се разчупи забравата и да се съживят у българина чувствата на съпричастност и солидарност.
Поетът с китара Ивайло Диманов откликна веднага на думите на Инджов: “Понеже почувствах лек упрек, че сякаш мостът от големите бардове на миналото към днешния ден някъде се къса, иска ми се да кажа, че младежите днес отиват към хип-хопа, именно защото там текстовете са социални, макар и грапави като времето ни. Може би поетите и музикантите просто трябва да намерят адекватните на динамичното съвремие език и форма”. Ивайло изрецитира стихотворение от своята нова, подготвяна за печат книга, и изпя своя песен – иронична и критична към днешния свят на цинизъм и бруталност.
В същия дух бяха и изпълненията на другите поети с китари – Доротея Табакова и Димитър Христов. И борбени, и елегични нотки прозвучаха в стихотворението на Христов “Китара” и в разказа му за издадената преди време с негово участие антология на никарагуанската поезия. Като ръководител на фестивала “Софийски вечери на авторската песен” той се зарече едно от следващите му издания да е посветено на Виктора Хара.
“Човечеството има нужда от идеалисти във времена на диктатури и на хищен практицизъм, какъвто е нашият ориенталски капитализъм. Идеалистите като Виктор Хара и Виолета Пара ни напомнят да бъдем хора. Човек без идеали е като обсерватория без телескоп”, каза поетът Георги Константинов, превел навремето Викторовата песен “Човекът е създател”.
Друг поет – Виктор Самуилов, превел за плочата на “ Балкантон” и в. “Антени” “Молитвата на орача”, една от най-емблематичните творби на своя чилийския съименник, му благодари задочно за нея. И пожела тя да се появи и на съвременен носител, “както заслужава един съвременен автор като Виктор Хара”.
Топлата връзка България-Чили бе в словата на всички – белязана както от потреса от гибелта на чилийския трубадур и на още около 30 000 привърженици на убития в кървавия преврат от 1973 г. президент Салвадор Алиенде, така и от сърдечността, с която България навремето приюти близо 600 прокудени от Чили противници на диктатора Пиночет. Скулпторът Димитър Остоич разказа как през 1975 г. е работил върху бюста на Виктор Хара, който днес е собственост на една от българските галерии, и как е кумувал на свой чилийски студент и на неговата чилийска любима на първата чилийска емигрантска сватба в България. “Оттогава съм чилийски падрино!”, гордо обяви Остоич. Матей Шопкин прочете свое стихотворение от 1981 г. , посветено на Виктор. Николай и Димитър Константинови от Дуо “Лос Хемелос” разказаха свои спомени от някогашния Чилийски клуб в София, където се събираха чилийски емигранти и латиноамерикански студенти, и вечерите завършваха винаги с песни и танци, често с типичната чилийска куека. Именно куека изпяха и “Лос Хемелос”, както и една от най-популярните песни за Че Гевара. Преводачката и журналистката Мария Владимирова припомни стиховете на чилийския емигрант у нас Еулохио Суарес и на други чилийски поети, които е превеждала. Тя спомена и преведената пак от нея книга на Роландо Караско “ Фашизмът не идва за една нощ”. Сподели, че неволно прави паралел между едно някогашно стихотворение, написано от името на чилийче, родено в емиграция, и съдбата на днешните българчета, които също са далеч от родината си.
Ирина Влаховска, която е превеждала на Джоан Хара, вдовицата на Виктор, по време на гостуването й в България през 1975 г. , разказа, че за първи път след гибелта на мъжа си Джоан, която е балерина, е танцувала отново тъкмо у нас, хваната на хорото на случайно селско празненство. И още – как след прожекция на посветен на Виктор филм Джоан събрала сили да излезе пред разплаканата зала и да каже: “Днес не е време за сълзи. Виктор би искал да бъдем силни”.
Спомен за своя среща в Москва с чилийския нобелист за литература Пабло Неруда разказа Лъчезар Еленков. Тамара Такова, която е превеждала Неруда, прочете стихотворение на кубински поет, излежаващ в момента доживотна присъда в американски затвор наред с други четирима кубинци.
Искрено смаян от изблика на български чувства към Чили, към Виктор и Виолета остана чилийският посланик Карлос Паркер, който е акредитиран у нас, но постоянната му резиденция е в Букурещ. Посланикът разказа, че самият той е бил политически затворник в родината си по време на диктатурата, че и до днес се смята за човек от левицата, защото е на страната на слабите, но дипломатическата му практика в северната ни съседка го е научила, че в нашия район на света за това вече не се говори. Той сподели, че дори и в собствената му страна самият език е започнал да се променя: “Думата “народ” изчезна от речника ни. Сега вече не се казва, че “народът иска” нещо, а че “хората искат”. Така че и народната песен от времената на Виктор Хара и Виолета Пара е избутана в периферията, асоциира се с носталгия и страдание. Пазарната икономика е въведена в ранг на панацея. Всичко друго се обявява за лудост. Затова щом научих, че тук организирате тази вечер, веднага тръгнах за София. Исках да разбера как нашият латиноамерикански феномен – всички поети да са леви, е успял да пусне корени и в България.”
Лиляна Табакова от Катедрата по испанистика и португалистика обобщи, че вечери като тази дават възможност на студентите-испанисти да се запознаят с цялата пъстрота и богатство на латиноамериканското поетично и песенно творчество, независимо от идейните пристрастия. Участвалите студенти наистина попиваха всички изказвания и изпълнения с огромен интерес. Шефката на Катедрата Милена Роне, изтъкнатият преводач от испански и португалски Румен Стоянов, историкът проф. Иван Маразов, преводачките Мария Пачкова и Светлана Плашокова, както и всички други участници продължиха още дълго разпалените разговори за мястото на твореца днес, за противоотровите срещу масовата чалгизация у нас, за чилийския преврат и за българския преход, за емблематичните фигури на Виктор Хара и Виолета Пара в сблъсъка между насилието и порива за творчество и свобода.
Андрес Сааведра, някогашен чилийски емигрант у нас, а днес служител в Почетното консулство на Чили, благодари за дълбоките чувства към народа му, изразени от всички присъстващи.
Обявено беше, че Фондацията “Виктор Хара” на Джоан Хара издирва материали от гостуването на певеца в България през 1961 г., когато той е бил у нас на турне с фолклорния състав “Кункумен”. Спонтанно се роди и инициативата да се иска от Столична община връщането на името на булевард “Салвадор Алиенде” в “Младост”, който беше преименуван през 1990 г. През септември т.г. се навършват 35 години от преврата в Чили, от гибелта на Алиенде и Хара, от смъртта на Неруда. И тримата заслужават да бъдат увековечени с имената си в София – така, както това е направено в Париж, Мадрид, Барселона, Хамбург, Берлин, Лайпциг, Копенхаген, Амстердам, дори в Сараево и в Скопие.