Достойното за холивудски сюжет спасяване на най-прочутата партизанска заложничка в Колумбия Ингрид Бетанкур и разплискалата се чак до Париж еуфория от посрещането й на свобода заляха новините с лъчезарни усмивки и сълзи на умиление. Между прочувствените слова и хълцанията обаче някогашната кандидат-президентка успя да намекне, че аспирациите й към висшия държавен пост не са изветряли през 6-те години пленничество в джунглата. Въпреки тревогите на близките й за нейното здраве, Бетанкур показа завидна енергия и пое такова темпо в изявите си още от първите часове на свобода, че изтощи дори отразяващите я репортери. Несъмнено завръщането й в активния живот ще върне и напрежението, което цареше около фигурата й още откакто тя влетя като фурия в колумбийската политика в началото на 90-те.
Ингрид е родена на 25 декември 1961 г. в едно от най-старите аристократични семейства в Богота, чиито предци преди три века са дошли от Франция и винаги са поддържали топли връзките с прародината. Майка й Йоланда Пулесио е бивша Мис Колумбия, която по-късно се захваща с политика и дълго работи в Националния конгрес. Бащата Габриел Бетанкур е бил министър на образованието при един от най-свирепите колумбийски диктатори – Густаво Рохас Пинийя (1953-1957 г.). По-късно е дипломат в централата на ЮНЕСКО в Париж и шеф на образователната комисия в стартиралата по времето на Джон Кенеди инициатива на САЩ за културна експанзия в Латинска Америка “Съюз в името на прогреса”.
“Френският период” на семейството е най-идиличният – именно тогава Ингрид и по-голямата й сестра Астрид учат в частни френски училища и

растат сред интелектуалния елит на Франция,

а и на света. Приятели на семейството са спечелилите и парижка слава Габриел Гарсия Маркес и Фернандо Ботеро. Родителите се развеждат през 1975 г., но бащата продължава да се грижи за френското образование на момичетата. Ингрид завършва престижния Институт за политически науки в Париж. Неин колега от следването и близък приятел, а според клюките – и нещо повече, по онова време е Доминик дьо Вилпен, който по-късно ще стане външен министър и премиер на Франция. Според книга на бившия кореспондент на АФП в Богота Жак Томе Дьо Вилпен на младини бил вплетен в любовно трио с Ингрид и сестра й Астрид и точно това го вдъхновило за мощна кампания във Франция в защита на отвлечената, както и за неудачна акция за нейното спасяване с френски командоси през 2003-та. Семейство Бетанкур се закани да съди журналиста, който твърди също, че сестрата Астрид “развела” бившия посланик на Франция в Богота, за да се омъжи за него. Астрид наистина днес е съпруга на френски дипломат и живее в Париж.
За служител на френското МВнР е била омъжена и самата Ингрид – сватбата й с Фабрис Делоа е през 1983 г. Така тя получава и френско гражданство. Двамата имат дъщеря Мелани и син Лоренсо, които днес са на 22 и на 19 години.

Фамилията заминава за Сейшелските острови,

където е пратен на работа Фабрис. Ингрид живее там като в земен рай. Никакви грижи, мъж и деца като от реклама, прекрасна къща, вечен курорт. Буйната колумбийка обаче се гнети. В семейството на родителите си е свикнала с тръпката на колумбийските политически страсти, а не с идилия като на Сейшелите. Една августовска вечер на 1989 г. се обажда по телефона в Богота на майка си, която е застъпничка на президентския кандидат от Либералната партия - известния с почтеността си Луис Карлос Галан. Уцелва момента, в който Галан току-що е застрелян. Майката пищи в слушалката. Тя самата е оцеляла по чудо - била точно пред Галан, но се подхлъзнала на високите си токчета и политнала в момента на изстрела.
На следващия ден Ингрид е в самолета за Колумбия. Развежда се с Фабрис и се хвърля в политическия кипеж в родината си. През 1994 г. я избират за депутатка от Богота. 4 години по-късно става сенаторка.
Междувременно вече е развихрила политическите и публицистичните си дарби. Основала е своята “зелена” партия "Кислород", публикувала е серия от статии и книгата "Ако знаех", разобличаващи корупцията и връзките на политическата върхушка с наркомафията. Най-яростно атакува тогавашния президент Ернесто Сампер, който според нея е финансиран от картела Кали. Отива и на конгрес на Либералната партия, която също вини в мафиотски контакти, и хвърля от трибуната: "Вие сте истинските убийци на Луис Карлос Галан!"
Естествено, започва да

получава заплахи за разправа.

За да предпази децата си, ги праща при баща им, който вече е в Нова Зеландия. Разклаща се и сключеният й през 1997 г. втори брак с публициста Хуан Карлос Лекомте. Слухове й приписват любовна връзка с бивш патризанин. В Сената организират словесен линч над скандалната колежка - 40 сенатори се записват за изказвания срещу нея. Обвиняват я, че е разпусната, че е зарязала децата си, че ходи при наркомафиоти по затворите (когато е събирала сведения за обвиненията си), дори че е кльощава с 49-те си кила при ръст 170 см...
Ингрид контраатакува: "В парламента доминират узурпаторите, мнозинството от тях не представляват народа, защото са избрани с купени гласове". Доразвива тезите си в издадената във Франция книга "С гняв в сърцето".
През 2002-ра се кандидатира за президент. Стартира кампанията си, като раздава по улиците виагра, за да подсили потентността на колумбийците в борбата с престъпността, и презервативи, за да се пазят от корупцията. Сондажите й дават 1% шанс за победа. Тя отговаря, че ако загуби, то ще е, защото няма мръсни пари като съперниците си.
Насред предизборната кампания тогавашният президент Андрес Пастрана прекъсва примирието с партизаните от Въоръжените революционни сили на Колумбия (ФАРК) и праща армията в бившата им щабквартира в планинското селище Сан Висенте де Кагуан. После и сам каца с хеликоптер в градчето, за да покаже, че обстановката е под негов контрол.
Малко по-късно същия ден в Сан Висенте се появява и Ингрид – тя също не може да пропусне

да демонстрира, че винаги е там, където е най-напечено.

Преди пътуването иска от властите полагаемата й се като на кандидат-президентка охрана. Не й дават. И в горите край Сан Висенте колата й е засечена от малка група партизани, незнайно как все още действаща в уж вече контролираната от армията територия. Бетанкур е отвлечена заедно със секретарката си Клара Рохас и така започва 6-годишната й пленническа одисея.
След похищението партията “Кислород” на Ингрид обвинява властите за случилото се. Главно заради отказаната охрана. Но и заради простата логика - политическият елит няма как да не е доволен, че дразнещата го години наред с обвиненията си политичка най-после е "аут".
Докато е в плен, за нея плъзват слухове. Включително, че сама си е организарала отвличането – за реклама. Приписват й и любовна връзка с един от водачите на ФАРК – смятания за “интелектуалеца” на групировката историк Алфонсо Кано. Днес, след смъртта на основателя на ФАРК Мануел Малуранда, именно Кано е поел висшето партизанско командване.
Все пак се оказва, че не Ингрид, която прави пет опита да избяга и затова я държат вързана на верига през врата, а нейната приятелка Клара ражда дете от партизанин по време на заложничеството. Клара е освободена през януари т.г. след посредничество на венецуелския президент Уго Чавес.
Ингрид е спасена на 2 юли т.г. заедно с още 14 заложници в резултат на операция на внедрени във ФАРК военни агенти. Тя възторжено благодари на армията и на сегашния президент Алваро Урибе. Но не пропуска да подметне, че и тя самата не се е отказала от президентските си амбиции. Не за друго, а само “защото искам да служа най-добре на Колумбия”.
Шило в торба не стои. Ингрид Бетанкур – също.