Спонсори:

ИСПАНОСВЯТ
Испания

Испанският език и култура в света

Общи проблеми на Латинска Америка

Аржентина
Боливия
Венесуела
Гватемала
Доминиканска република
Еквадор
Колумбия
Коста Рика
Куба
Мексико
Никарагуа
Панама
Парагвай
Перу
Пуерто Рико
Салвадор
Уругвай
Хондурас
Чили
Португалският език и култура в света
Португалия
Бразилия
Сп. "Аспекто", април 2015

Венесуелски амплитуди

Историята обяснява доста от корените на сегашния сблъсък в родината на Симон Боливар и Уго Чавес

Къдринка Къдринова


Венесуела е 10 пъти по-малка и като територия, и като население от световната ядрена суперсила САЩ. Но през март т.г. бе обявена от американския президент Барак Обама за „необичайна и извънредна заплаха за националната сигурност и за външната политика” на неговата мощна страна. Обвинявайки Каракас в „нарушаване на човешките права” и в „преследване на политически опоненти”, Обама наложи и санкции на висши венесуелски дейци.
Поводът за тези американски действия, определени от Венесуела като „най-агресивните” в историята на двустранните отношения, бе арестът на кмета на Голям Каракас (столицата плюс предградията сателити) Антонио Ледесма, изявен активист на опозицията. Венесуелските власти го обвиниха в заговор за сваляне на законната власт, след като разкриха и осуетиха планиран за 12 февруари т.г. опит за държавен преврат, предвиждащ дори бомбардиране на президентския дворец от въздуха. Ледесма бе посочен като един от главните организатори на конспирацията, а Вашингтон – като основен вдъхновител и външен двигател.
Държавният департамент отхвърли тези твърдения като „смешни” и обвини Каракас, че така се опитвал да отклони вниманието от „своите собствени действия” и от „тежката ситуация” в страната. Венесуелският президент Николас Мадуро на свой ред настоя, че тази ситуация – улични сблъсъци, убийства на проправителствени и на антиправителствени демонстранти от въоръжени банди, спекула с укрити стоки от първа необходимост, икономически саботажи, социална дестабилизация – е част от стратегията на „перманетнтия, пълзящия преврат”, осъществяван според него във Венесуела по сценарий от САЩ.
Междувременно друга дейна фигура на венесуелската опозиция – бившата депутатка и наследничка на влиятелна фамилия индустриалци Мария Корина Мачадо, форсира медийна и международна кампания с искания за освобождаването на Ледесма и на арестувания за организиране на безредици с жертви през февруари 2014 г. Леополдо Лопес, също опозиционен активист. Мачадо придружи или подпомогна съпругите на Ледесма и Лопес в обиколките им из ред страни на Европа и Америка, където те се срещнаха с изявени чуждестранни политици и бяха интервюирани от големи световни медии. Нобелистът Марио Варгас Льоса, който живее в Испания и се изявява като страстен обвинител на обществените модели в Куба и Венесуела, закара двете жени в родното си Перу и им даде думата на форум, организиран от неговата Международна фондация на свободата. В самата Испания съпругите на Ледесма и Лопес бяха приети и подкрепени от действащия премиер Мариано Рахой. А един от бившите – Фелипе Гонсалес, който има дълбоки персонални връзки с Венесуела, отлетя нататък, за да настоява на място за освобождаването на опозиционерите. Резолюция с такова искане прие и Европейският парламент.
Целият този форсмажор поражда у незапознатата с детайлите публика объркване и доста въпроси. Какво точно става във Венесуела? Кой кого и с какво заплашва? Кои са страните в сблъсъка и какво искат?
За да се стигне до отговори, е необходимо не само взиране в сегашната конкретна обстановка, не само припомняне на характеристиките на Боливарската революция, започната през 1999-а от покойния вече венесуелски лидер Уго Чавес, но и запознаване с поне някои ключови моменти в историята на Венесуела, създали условията днес тя да е това, което е.

Букет от раси и своенравия

Христофор Колумб обикаля с кораб днешното венесуелско карибско крайбрежие през 1498 г. и дотолкова се прехласва по многообразието и красотата на природата, че нарича тези територии „Райска земя на благодатта”. Истинският кръстник обаче идва година по-късно, като участник в експедицията на Алонсо де Охеда – онзи прочут конкистадор, за когото у нас така фриволно се разпространява приказката, че уж бил българинът „Драган от Охрид”. С Де Охеда в Новия свят попада и италианецът Америго Веспучи, чието име после ще се прехвърли на целия континент. Когато експедицията стига до повече приличащото на залив езеро Маракайбо, в което са накацали наколните жилища на местните племена, Веспучи решава, че гледката му напомня една малка Венеция – тоест, Венесуела (умалително от Венеция). Наименованието обаче дълго си остава само локално и чак през 1777 г. зазвучава помпозното Генерал-капитанство Венесуела, обхващащо по-голямата част от днешната територия.
Колонизацията на тези земи, простиращи се от заснежените Анди на Запад до делтата на величествената Ориноко на Изток, от амазонските джунгли на юг до карибските плажове на север, е като навсякъде – с кланета и с покръствания. Индианките раждат на конкистадорите метиси, докараните от Африка роби за работа по плантациите също оставят своя ген във формирането на новата нация. Днес около 80% от 30-милионното население на Венесуела изповядва католицизъм. А 67% от жителите на страната са смятани за метиси – потомци на бели и индианци, на бели и африканци, на индианци и африканци. Последната кръстоска е особено колоритна и доста характерна за Венесуела. Такъв произход имаше и Уго Чавес. Който преди да избере парашутните войски е искал да стане свещеник, художник, музикант, бейзболист, а като президент прокламираше, че „Христос е бил първият революционер”, защото е помагал на бедните...
Векове наред расата определя и социалното стъпало. Колкото си по-бял, толкова по-високо можеш да се изкачиш. Колкото си по-мургав, толкова си по-безпросветен и безгласен. Но дори и със светъл тен креолските елити си остават все „второ качество” спрямо испанската метрополия. Амбициите им са по-големи – и идва времето на борбите за независимост. Подплатяват ги идеите на Просвещението. Заразителни с примера си са Войната за независимост в САЩ и Великата френска революция. И в двете участва Франсиско де Миранда – Предтечата, както влиза в историята на Венесуела, а и на цяла Латинска Америка роденият в Каракас идеолог на освободителното движение. Става масон, защото вижда в масонството опозиция на консервативния католицизъм, който е опората на колониална Испания. Масони са и последователите му Симон Боливар, Хосе де Сан Мартин, Бернардо О’ Хигинс – млади офицери от Испанска Америка, събрали се на обучение в испансикя град Кадис, които после ще се превърнат в освободителите на Венесуела и Колумбия, на Аржентина и Перу, на Чили...
Всъщност Освободителят на Латинска Америка – именно така, с голяма буква и в единствено число – за историята си остава венесуелецът Симон Боливар. Той знае какво иска и как да го постигне. Военните му победи и силният му характер за него са само средство към изграждането на единна и свободна родина за всички южноамерикански народи. Първото стъпало е създаването на Република Колумбия. За да не я бъркат с днешна Колумбия, историците са й измислили името Велика Колумбия, което никога не е било използвано в действителност. Просъществувала от 1819 г. до 1831 г., тя обединява земите на сегашните Венесуела, Колумбия, Панама и Еквадор плюс части от Коста Рика, Гвиана, Бразилия, Перу. Боливар става неин президент и подпомага освобождаването на Перу през 1824 г. На територията на Горно Перу през 1825 г. е сформирана нова държава, която е назована Боливия в чест на Боливар.
Вътрешни съперничества, локални егоизми и недоволства от прекалено доминиращата роля на президента провокират както оттеглянето му, така и разпадането на голямата Колумбия на Нова Гранада (по-късно – съвременна Колумбия), Венесуела и Еквадор. Два века по-късно Чавес няма да пропусне повод, за да бодне колумбийците, че в онази постосволбодителна епопея са «предали Боливар» и въобще идеята за южноамериканско единство. Е, всъщност и тогавашните венесуелски националисти не са били по-добри. Отношенията между Венесуела и Колумбия и до днес са сложни, а в столиците им управляват антагонистични политически тенденции. Докато с Еквадор са най-сърдечни. Освен че там е на власт приятелят и съмишленикът на Чавес Рафаел Кореа, еквадорка е била и любовта на живота на Боливар – Мануелита Саенс, която го е спасила от покушение на заговорници. На официална церемония през 2010 г. тя бе тържествено препогребана в Каракас, редом до любимия си.
Боливар умира през 1830 г. от тубуркулоза. Но Чавес вярваше, че всъщност е бил бавно отровен с арсеник от неприятелите си.
Привържениците на починалия през 2013 г. венесуелски президент днес вярват, че рядката и крайно агресивна форма на рак, която го погуби, е била изкуствено предизвикана от враговете...
Последвалото след разпадането на Велика Колумбия управление във Венесуела е доста турбулентно, зависи от своенравията на поредния водач и прави основателна една горчива фраза, изречена от Боливар малко преди смъртта му: «Онези, които служеха на революцията, просто са орали морето».
Все пак още в първото десетилетие след смъртта си Боливар вече се превръща в любим герой на младата Венесуела. По-нататък, с годините, към него се изгражда истински национален (и латиноамерикански също) култ. Който, впрочем, се употребява в зависимост от вкусовете и нуждите на съответния президент, генерал, диктатор. Фактът, че самият Боливар навремето е бил провъзгласен за «диктатор на Перу», е доста удобен щит за цяла серия по-малки и по-големи деспоти, изредили се да управляват в Каракас.

Диктаторите

Венесуелските диктатори са не по-малко известна «марка» на страната си от прословутите «кралици на красотата». Вдъхновили са не един и двама латиноамерикански писатели за разтърсващи творби. Такъв е например властвалият от 1908-а до смъртта си през 1935-а генерал Хуан Висенте Гомес, който първо помага на предшественика си Сиприано Кастро да заграби властта и да победи в последвалата гражданска война, а после и сам окупира президентското кресло, докато Креспо е в чужбина. Жлъчна алегория на управлението на Гомес е класиката на венесуелския писател Ромуло Галиегос «Доня Барбара» (името на испански идва от «варварвство»), излязла през 1929 г. За по-сигурно авторът емигрира. А след още няколко десетилетия същият исторически прототип заляга и в «Есента на патриарха» на колумбиеца Гарбиел Гарсиа Маркес.
Управлението на Гомес съвпада и с разцвета на венесуелската петролна промишленост, чиято продукция бързо измества доминиралите по-рано в износа какао и кафе. Гомес пуска американски фирми да разработват венесуелските нефтени залежи и първите сериозни инвестиции са направени през 1912 г. Резултатът: ако през 1920 г. делът на петрола в експортираните стоки е 2%, през 1930 г. вече е 85%. Главните купувачи на венесуелски пертол в онзи период са САЩ, Германия, Франция. Авторитарният режим на диктатора, който мачка всички несъгласни с него, същевременно дава пълна свобода за печалби на чуждите компании. Венесуела става втора по добив на нефт в света и скоро се превръща в единствената страна без никакви дългове. Неграмотността в страната обаче е 70%, едва 11% от децата ходят на училище. Репресиите спрямо всеки недоволен са безжалостни. Осъществява ги добре смазан държавен апарат, докато самият президент практически не се появява публично. Дори не се вясва и в президентския ворец. Живее в любимото си градче край столицата. Ръководната идеология на управлението му е «демократичният цезаризъм», според която «незрели» за същинската демокрлация народи като венесулския се нуждаели от направляващата ги твърда ръка на «Цезаря».
Смъртта на Гомес е посрещната с радостен камбанен звън и предизвиква изблик на всенародно ликуване, което обаче бързо прераства в улични безредици и в лична разправа с най-близкото обкръжение на диктатора. Буйстващи из Каракас тълпи разгромяват правителствени офиси, редакции на услужливи към предишната власт вестници, домове на служители на режима.
Последвалият период на укротяване на страстите, на демократизация и либерализация се осъществява, впрочем, пак от генерал – Елеасар Лопес Контрерас, управлявал 7 години. Той е последван на поста от друг военен – Исаиас Медина Ангарита, който се опитва да гарантира повече приходи за националната хазна и да ограничи донякъде печалбите на мултинационалните компании. Но не иска да въведе преки избори, защото смята народа за недорасъл за тях. Противопоставят му се други сектори в армията, свързани със социалдемократическото Демократично движение на Ромуло Бетанкур, които също се стремят към властта и имат по-либерална представа за упражняването й. В крайна сметка тези съперничества довеждат до военен преврат, който привържениците на Демократическото движение държат да наричат Октомврийската революция от 1945 г. И я прокламират за вододел между архаичната и модерната Венесуела.
Сформираната Революционна хунта свиква през 1947 г. първите преки президентски избори. Печели ги писателят Ромуло Галиегос, авторът на «Доня Барбара». Но той остава на власт едва 7 месеца – до следващия военен преврат, извършен пак от същите млади офицери, осъществили предишния. Следват още няколко години на странни убийства и вътрешни конспирации в хунтата, докато от групата се откроява военният министър Маркос Перес Хименес и става ясно, че той ще е новият диктатор. Формалното поемане на президентския пост от него е през 1953 г. САЩ го подкрепят, защото той следва синхронен с маккартизма антикомунистически курс, осигурявайки същевременно всички бонуси на американския бизнес в страната. Захваща се и с амбициозни инфраструктурни обекти, заради което започват да наричат режима му «диктатура на развитието». През 1957 г. Перес Хименес организира плебисцит, за да удължи президентстването си, но това предизвиква разцепление в подкрепялата го дотогава армия и военен бунт навръх новата 1958-а. Той първоначално е потушен, но движението се разраства и с гражданско участие, докато на 23 януари прераства във въстание и диктаторът е принуден да бяга при совя събрат Леонидас Трухильо, тиранина на Домииканската република.

Между «Фиксираната точка» и градските партизани

Демократизацията се осъществява от преходно военно-гражданско правителство, а политическият живот се структурира от сключения през октомври 1958 г. Пакт «Фиксирана точка». Той е подписан от трите реформистки партии – Демократично действие (социалдемократическа), КОПЕЙ (социалхристиянска) и Републикански демократичен съюз (центристко-националистическа). Това практически е договорка между тях и най-вече между двете по-големи – ДД и КОПЕЙ, за редуване във властта и за взаимно зачитане на изборните победи. Така е поставена основата на двупартийния модел на управление. В пакта не е поканена Комунистическата партия, въпреки че чрез силните си позиции в профсъюзното движение тя е била най-активна в съпротивата срещу диктатурите, както и най-репресирана от тях. Но Студената война е в разгара си, а новите власти не само не желаят да се карат с американците, а и разчитат на икономическа подкрепа от тях.
Така комунистите остават извън легалния политически живот. И последствията не закъсняват. Победилата на 1 януари 1959 г. Кубинска революция отприщва ново вдъхновение за всички леви движения в Латинска Америка. Карибската близост с Острова на свободата допълнително подсилва ефекта във Венесуела и комунистите там грабват оръжието, за да следват кубинсикя пример. През 1961 г. партията им обявява въоръжената борба като водещ път за революционна промяна на обществото, а година по-късно създава и Въоръжени сили за национално освобождение (ФАЛН). В битката се включва и отцепилото се от Демократично действие крайноляво Движение на революционната левица (МИР).
Това се случва и в други страни на континента. Но ако в съседна Колумбия например (където и преди кубинския обрат по селата съществуват малки отряди за самоотбрана) партизанската борба се разраства в селските райони, във Венесуела повече популярност добиват т.нар. градски партизани. Всъщност, във венесуелските планински зони също са открити «фронтове», но партизанските изяви по тях са по-скоро демонстративни, отколкото реални. Малко са истинските боеве с редовната армия. Партизаните предпочитат да организират повече агитационни походи сред селското население, избягвайки сблъсъци с войската. Тези акции не водят до масовизиране на партизанското движение, но разбуждат социални рефлекси у селяните и посяват семената на ново самоосъзнаване и самоорганизиране, което по-късно, вече по времето на Чавес, ще даде плодове в оформянето на низовия фундамент за революционните промени.
Още по-силно се проявява тази тенденция в работническите квартали по градовете, станали бази на градската «гериля» през 60-те години на миналия век. Тя взима доста жертви сред младите луди глави, предимно студенти, създавайки романтичен ореол на героите на бунта, но и развързвайки ръцете на властите за брутални репресии срещу обявените за терористи бунтовници.
Един ярък епизод от този период влиза и в световните новини. Във ФАЛН силно са развълнувани от съдбата на младия партизанин от Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам (Виетконг) Нгуен Ван Чой, който през май 1964 г. се опитва да взриви мост в Сайгон. По моста е трябвало да мине кола с пристигналия там държавен секретар на САЩ Робърт Макнамара и с американския посланик. Чой обаче е заловен и осъден на смърт. В цял свят се повежда кампания за освобождаването му и изпълняването на смъртната присъда се бави. Тогава бойци от ФАЛН отвличат американския военен аташе в Каракас Майкъл Смолен и обявяват, че ако Чой бъде разстрелян, те пък ще убият Смолен. Драмата се следи от цял свят. Но опитният Смолен успява да измами младите си похитители и не само сам бяга от тях, но и дава информация и на спецслужбите как да ги открият и ликвидират. Верижно са унищожени и много от ядрата на градските партизани. А и Чой в крайна сметка също е разстрелян в Сайгон.
Талантливо и достоверно описание на противоречивия период на градската «гериля» във Венесуела оставя един от преките й участници – журналистът Хосе Висенте Абреу, който в нелегалност е оглавявал комунистическия вестник «Трибуна популар» («Народна трибуна»). Той е автор на книгата «Четири букви» (имат се предвид четирите букви на ФАЛН), за която днес страничката на испански в «Уикипедия», посветена на Абреу, известява, че «никога не е публикувана». Това обаче не е съвсем вярно. По-голямата част от книгата всъщност е отпечатана на руски, от съветското издателство «Прогрес», през 1973 г., в сборника «Писателят и съвремеността», представящ творци от Азия, Африка и Латинска Америка. След арест и затвор заради участието си в едно военно-гражданско антиправителствено нападение през 1962-а в Карупано, Абреу заминава в емиграция през 1964 г. и обикаля няколко социалистически страни, включително и СССР. Накрая попада и в България, където известно време преподава испанска и латиноамериканска литература в СУ «Св. Кл. Охридски». По-късно се завръща във Венесуела и се отдава на изследователска дейност в Централния венесуелски университет. Умира от цироза в Каракас през 1987 г.
Увековечените от Абреу амплитуди на градската «гериля» през 60-те са период на остри идейни спорове, конфронтации и вътрешни разцепления в комунистическото движение. Част от него иска да се откаже от въоръжената борба и държи да запази пъпната си връв с Москва, откъдето КПСС сурово кастри «ултралевите уклони» - заради негласната уговорка със САЩ свърхилите да не бунят задните си дворове. Друга, по-радикална част от венесуелските комунисти, настоява да следва кубинския пример и да продължава с бойните изяви. Така през 1966 г. бившият член на ВКП и популярен партизански командир Дуглас Браво създава отделна Партия на венесуелската революция и заедно с МИР продължава сраженията, начело вече на Фронта за национално освобождение, в който прерастват предишните ФАЛН.
През същата 1966 г. емисар на това крило се появява в Хавана да иска военна помощ от Фидел Кастро. Емисарят е «нашият» Любен Петков, единият от тримата братя Петкови, станали легенда на венесуелската левица. Те са синове на емигрирали във Венесуела европейски комунисти – българин и полска еврейка. Историята на братята заслужава специално внимание. Не само заради българския им произход, но и заради изключителните им биографии, които за пореден път доказват, че животът е най-големият сценарист.

Братята Петкови

Най-големият от братята е роденият през 1932 г. Теодоро Петков. През следващата 1933-а са родени еднояйчните близнаци Любен и Мирослав (Мирко) Петкови. И тримата от съвсем млади се включват в нелегалното комунистическо движение и са особено дейни в протестните акции срещу диктатора Перес Хименес. По време на една такава демонстрация през 1956 г. е убит единият от близнаците – Мирко. По-късно баткото Теодоро ще разказва как след трагедията Любен е толкова смазан, «сякаш е изгубил едната си половина». Борбата обаче се развива динамично и на 23 януари 1958 г., когато в Каракас избухва гражданско-военното въстание, свалило Перес Хименес, Любен вече предвожда щурма на сградата на Националната сигурност. После се включва и в партизанското движение. Заловен е през 1962 г., година по-късно бяга от затвора, пак отива в планината, откъдето партията го изпраща в Китай и Виетнам да се обучава за боравене с експлозиви. На връщане именно от този курс Любен прави несакнционирана отбивка до Куба, без знанието на ВКП, която вече иска да се отказва от партизанските битки. Там настоява за кубинска помощ за крилото на Дуглас Браво, с което смята да продължи сраженията. След дълги уговорки кубинците склоняват да го подкрепят с 15 свои бойци с опит от битките в Сиера Маестра и подпомагат дебаркирането на групата на венесуелския бряг. Това не помага особено за консолидирането на вече разпокъсаните партизански сили. Самият Любен през 1969 г. решава да се отцепи заедно с 24-а бойци от основните сили, за да води «истинска война», но това накрая приключва с емиграция в Куба. Когато през 1973 г. се връща във Венесуела, е арестуван, защото има издадена 18-годишна присъда за терористична дейност. Но скоро е пуснат на свобода в рамките на предприета от тогавшния президент Рафаел Калдера програма за помирение в страната. По-късно Любен Петков работи в националната телефонна компания, занимава се и с износ на цимент за Куба. Умира от рак през 1999 г., докато е на лечение в Лондон.
Още по-колоритни са перипетиите на баткото Теодоро Петков. Той завършва икономика в Каракас, в Централния венесуелски университет, чиято студентска организация оглавява. Влиза във ВКП още 17-годишен, издигайки се и до член на Политбюро. И Теодоро като Любен се включва в партизанската война редом до Дуглас Браво. На два пъти го залавят, като и двата пъти става герой в зрелищни бягства, въплъщавани после в книги и филми. Първия път имира пред тъмничарите спукване на язва, за да го прехвърлят в по-леко охраняваната военна болница. За целта изпива предадена му тайно половинлитрова бутилка с бича кръв, след което повръща артистично съсиреците пред пазачите. Оказал се в болнична стая на 7-ия етаж, навръзва накъсаните на ленти чаршафи от леглото, спуска се по тях от прозореца до земята и изчезва. Второто бягство също е емблематично. През 1964 г. Теодоро е хвърлен в обща килия в непристъпната военна крепост и казарма Сан Карлос заедно с другарите си Помпейо Маркес и Гийермо Гарсиа Понсе. На третата година от затворничеството – през 1967-а – тримата успяват да избягат по подземен тунел, който другарите им прокопават до тяхната килия от малко магазинче, нарочно наето на улицата срещу крепостта. Съветският литовски режисьор Витаутас Жалакявичес снима през 1972 г. по този случай игралния филм «Тази сладка дума свобода».
Година преди това – през 1971-а, Теодоро обаче напуска ВКП заедно с Помпейо Маркес. Причината е в дълбоките идейни разногласия с ръководството на партията и най-вече в големия морален срив, изживян от двамата герои заради навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. Терзанията на Петков намират отражение и в книгата му, излязла през 1969-а под заглавието „Чехословакия: социализмът като проблем”. Той не е в състояние да приеме, че СССР си позволява да се меси в други страни, също както и САЩ.
Разривът е необратим и през 1971 г. Теодоро и Помпейо основават социалдемократическото Движение към социализъм. По-нататъшната еволюция на Петков си струва да бъде проследена в хода на последвалите политически събития. Тук трябва само да се отбележи още, че той преживява още един арест през 1969 г., но остава зад решетките едва 40 дни, след което е помилван в рамките на споменатата прогама на тогавашния президент Рафаел Калдера за помирение в страната.
Калдера е един от съоснователите на социалхриситянската партия КОПЕЙ. Случва му се два пъти да бъде президент на Венесуела – и това все е в драматични преходни периоди, когато неговата способност за постигане на компромиси се оказва решаваща за страната. Първият път е в интервала 1969-1974 г., а вторият – 1994-1999 г. За втория тепърва ще стане дума, а за първия трябва да се каже, че с помиренческата си инициатива в края на 60-те и началото на 70-те Калдера постига онова, което съседна Колумбия не е успяла да постигне и до днес – левите партизани се отказват от въоръжената борба и се включват мирно в политическия живот. Вярно, има една съществена уловка – Калдера си затваря очите и не ги принуждава да се разоръжават. Истината е, че и до днес в много от народните квартали и местни социалн сдружения се намират оръжия, пазени още от епохата на „герилята”.
Има изследователи, които смятат, че в онзи революционен период трябва да се търсят и корените на покълналия години по-късно феномен на Уго Чавес. Твърди се, че въоръжени структури на ВКП още тогава са установявали контакти и влияние сред младшия армейски състав с цел да се сдобият със симпатизанти сред войската. Факт е, че наистина тогава – през 1962 г. – е осъществено и неуспешно нападение срещу президента Бетанкур, организирано съвместно от партизани и от левеещи младши чинове в армията. Дали пътят на проявилият се доста по-късно Чавес е пряк резултат на тези стари взаимодействия е трудно да се каже. Но е факт, че за разлика от други латиноамерикански армии венесуелската по състава си е доста демократична, защото допуска момчета с много беден произход (какъвто е Чавес), а това съответно влияе и на доминиращия в нея манталитет, и на социалната чувствителност на бойците и офицерите.

Златните години и разплатата

След Калдера през 1974 г. президент на Венесуела става Карлос Андрес Перес, представителят на другата от редуващите се във властта партии – Демократичното действие. За времето си и за общия континентален фон (в Чили току-що е извършил преврата си генерал Аугусто Пиночет, в Аржентина се готви същото, военни диктатури вилнеят в Боливия, Уругвай, Парагвай и т.н.) Перес е направо лъч светлина в тъмното царство. Той е с модерни социалдемократически разбирания. Партията му е член на Социалистическия интернационал и по тази линия личен приятел на Перес е легендата на германската социалдемокрация Вили Бранд. През 1975 г. новият венесуелски президент национализира стоманената индустрия, а през 1976 г. и главното богатство на страната – петролната промишленост. Високите цени на черното злато по онова време гарантират и високи приходи в държавната хазна, както и благополучие голяма част от венесуелците. Перес инвестира в социални и образователни програми, в инфраструктурни проекти, разработва политика за “нулева безработица”, позволява си и мащабни регионални и международни интеграционни инициативи. Заедно с тогавашния президента на Мексико Луис Ечевериа той стартира например първия континентаен опит за икономическо обединнение без участието на САЩ – SELA (Латиноамериканска икономическа система). Погледната от днешен ракурс, тази организация прави впечатление и със смисъла си, и с абревиатуата си. И по двете линии тя доста напомня лансираната от Чавес през 2010 г. CELAC (Общност на латиноамериканските и карибските държави).
По време на мандата си между 1974 и 1979 г., а и след това Перес се изявява също като крепител на опозицията срещу диктаторския клан Сомоса в Никарагуа и като умиротворител на разкъсвания от гражданска война Салвадор. Подобрява отношенията с Куба и СССР. С особена пристрастност помага на испанския си приятел от Социентерна (чийто зам.-председател става) Фелипе Гонсалес, който се завръща от емиграция в Испания след смъртта на Франко през 1975 г. със самолет, осигурен от Венесуела. Години по-късно ще се разбере, че това всъщност е бил частният самолет на влиятелния венесуелски предприемач Густаво Сиснерос, днес втория по богаство латиноамериканец, който също е сред приятелите на Перес.
Онова президентско управление се запомня като «златните години» в историята на страната, наричана тогава «Саудитска Венесуела» заради петродоларовото изобилие. В края на мандата му обаче срещу Перес започват критики за прекалено разточителство и за фаворизиране на най-приближения му кръг любимци (сред които е Сиснерос), станали известни като «Дванайсетте апостоли». Опозицията недоволства също, че държавните приходи не се инвестират разумно, че селското стопанство остава неразвито, че продължават да се внасят 80% от потребяваните от населението хранителни продукти. Впрочем, същите критики звучат и днес от опозиционните митинги във Венесуела...
След Перес двупартийният модел извъртява на президентския пост още по един представител съответно от партията КОПЕЙ и от Демократично действие. Но златните години са си отишли. Дошъл е Международният валутен фонд, който запрочва да налага своите убийствени програми с девалвации и рестрикции. Благоденствието се сменя със спиралата на задълбочаващата се криза. На този фон венесуелците решават пак да повярват на Карлос Андрес Перес. И с надеждата, че той ще върне щастливото време назад го избират в края на 1988 г. за втори път за президент. Повторението на предишния му успех обаче е невъзможно. Светът е друг, а и Перес е различен. Той вече вярва във «Вашингтонския консенсус» и се хвърля със същото усърдие като предшествениците си да изпълнява предписанията на МВФ. От което кризата става все по-жестока за обикновените венесуелци.
Перес поема втория си мандат на 2 февруари 1989 г. А на 27 февруари обявява план за ново драстично затягане на коланите с цел подобряване на макроикономическите показатели. Още същия ден избухва т.нар. Каракасо – масов градски бунт, обхванал най-вече столицата Каракас, а после и други градове. Гневни от масовото обедняване и от новите рестрикции тълпи се хвърлят да разграбват магазини и да громят държавни институции. В сблъсъците, продължили до началото на март, загиват около 300 души, а според журналистически разследвания около 2000 и до н.днес се водят за «изчезнали».
Този изблик не променя траекторията, поета от новия стар президент. Търсейки свежи пари за икономиката, същият Перес, който през първия си мандат национализира стоманата и петрола, сега започва да приватизира. Със съмнителен резултат за хазната обаче. Една от най-скандалните приватизации е на печелившия национален авиопревозвач VIASA. Авиокомпанията е предадена през 1991 г. почти на безценица на друга държавна структура, принадлежаща на чужда държава – на испанската IBERIA, която сама е в криза. Критиците на Перес са възмутени, че това става само заради личното му приятелство с тогавашния испански премиер Фелипе Гонсалес. За броени години испанските собственици докарват VIASA до фалит. Това е само един от цял ред скандали, които увисват като воденичен камък на шията на бързо загубилия старата си популярност президент.
През 1992 г. срещу непоносимия вече за мнозинството от венесуелците Перес са извършени два опита за преврат. Първият е от 4 февруари 1992 г. и е организиран от група офицери. Ключова фигура е тогавашният подполковник Чавес. Когато той вижда, че пучът няма да успее, Чавес се обръща по телевизията към гражданите, поема цялата отговорност за извършеното, обяснява, че целта на неговото „боливарско движение” е била смяна на корумпираната власт и подобряване на социалното положение на народа и напътства: „Страната трябва да поеме към по-добра съдба”.
Чавес и съратниците му отиват в затвора. Перес обещава публично, че ще коригира някои свои политики. Но нищо не се променя. И на 27 ноември същата година избухва нов метеж, при който дори е бомбардиран президентския дворец, както и ред министерства. Този опит за преврат също е неуспешен. Но и оставането на власт на Перес вече е невъзможно. През март 1993 г. главният прокурор на републиката предприема безпрецедентна стъпка – обвинява действащия президент в злоупотреби с държавни средства на стойност 17 млн. долара (сума, за която самият Перес твърди, че е превел за подпомагане на предизборната кампания на президентката Виолета Чаморо в Никарагуа). Конгресът отсранява държавния глава от поста през май, а през август той бяга в САЩ.
През декември 1993 г. се провеждат извънредни президентски избори и венесуелците дават победата в тях отново на стар президент, когото са запомнили с добро – умиротворителят на партизаните Рафаел Калдера печели втори мандат, за да се опита този път да укроти полудялата икономика. Но чудеса не стават и оздравителните мерки са все в същия контекст на МВФ – икономии, приватизации, затягане на финансовата дисциплина. Банковите фалити са драматични и Калдера си издейства от Конгреса глауване на извънредни пълномощия – включително суспендиране на някои конституционни права, за да овладее положението.
Интересното е, че дясната ръка на президента в тези болезнени мерки е не друг, а бившият партизански герой Теодоро Петков, назначен за министър на координацията и планирането. Петков става и главен преговарящ с МВФ. Той прилага на практика разработената правителствена програма, по която се орязват драстично социалните помощи и дори напълно се премахва системата за социално осигуряване, за да могат да се покриват лихвите по държавните кредити. За първи път след национализацията на нефтената промишленост от Перес там отново се допускат чужди частни капитали.
Това е фонът, на който помилваният от Калдера бивш превратаджия Уго Чавес преминава на фронта на изборната борба и решава да лансира своята „боливарска програма” за алтернативно социално развитие на страната по време на президентската надпревара в края на 1998 г.

Алтернативата на Чавес

Чавес се явява на вота, след като преди това упорито е популяризирал своето Движение „Пета република” и основното си послание, че ако бъде избран, ще проведе референдум за свикване на Учредително събрание, което „да основе наново републиката”. Междувременно – през 1994 г., той вече е гостувал в Хавана на Фидел Кастро и е открил, че възгледите им съвпадат по много линии. А между 1995-а и 1997-а е обиколил цяла Венесуела, от село на село и от град на град, за да обяснява точно в народните квартали какво конкретно смята да направи за тези хора, на които никой по-рано не е обръщал внимание. Неговото Движение „Пета република” влиза в общия съюз „Патриотичен полюс” заедно с Движението към социализъм (да, партията на Теодоро Петков, който обаче я напуска в знак на протест срещу подкрепата й за Чавес – Петков не го харесва), Венесуелската комунистическа партия, движение „Родината за всички” и още няколко по-малки организации. На изборите на 6 декември 1998 г. Чавес получава 56,5% от гласовете. Той поема президентските пълномощия на 2 февруари 1999 г. На 25 април провежда обещания референдум по въпроса дали да се свика Учредително събрание за приемане на нова конституция и 81% от участвалите отговарят с „да”. На 23 май стартира емблематичната си телевизионна програма „Ало, президенте”, в която пряко се обръща към народа и отговаря на зададени въпроси. На 15 декември изработеният проект за нова конституция е подложен на референдум и получава одобрението на 71% от гласувалите. На 30 юни 2000 г. се провеждат нови общи избори за всички органи на властта, вече съгласно новата конституция. Те са спечелени с 59,76% от чавистките сили.
Правителството на Чавес стартира мащабни социални програми, които нарича „мисии”. Те са общо 21, като най-популарните са образователните. „Робинзон” е за ограмотяване на жителите на бедните квартали, „Рибас” е за началното образование, „Сукре” е за гимназиалното и университетското. Ключова е и мисита „Вътрешен квартал”, която осигурява медицинска и социална помощ за най-бедните райони. А мисията „Възвръщане на лицата” предвижда държавни субсидии и облекчения за производството на продукция от местни социални организации и от Комуналните съвети.
Есенцията на „модел Чавес” е именно в събуждането на инициативата „отдолу”, във вдъхването на чувство за човешко достойнство и самочувствие у хора, които цял живот са били потискани и пренебрегвани, във включването на „боливарските кръгове” (събиращите се в кръг хора по места, които дават идеи за нужните промени в страната) в решаването на важни социални, икономически и политически въпроси.
По-късно този модел на „кръгове” и на пряка демокрация ще се изкопира и от зародилата се също „отдолу” нова испанска партия „Подемос”, чиито лидери, впрочем, са работили във венесуелски университети.
В образователните и здравните програми Чавес включва кубински учители и лекари, изпратени му от приятеля Кастро, а в замяна венесуелски петрол подпомага икономиката на Куба.
По данни на Световната банка по време на управлението на Чавес нивата на бедността във Венесуела намаляват наполовина – от 62% през 2003 г. до 32% през 2011 г., а недохранването сред децата, достигало през 2000 г. 16%, през 2011 г. пада до 5%, което e по-ниско, отколкото в САЩ, Испания, Германия и др. Съгласно международния коефициент Gini Венесуела се откроява като страната с най-справедливо разпределение на постъпленията и с най-ниски показатели за неравенство в Латинска Америка. Икономиката й се разраства с 42,5% в периода между 2000 г. и 2011 г., а БВП нараства с 10,5%.
Лидерът на Боливарската революция показва и широк латиноамерикански размах, подкрепяйки сродни движения и лидери из целия континент и прокарвайки възраждането на идеите на Боливар за латиноамериканска интеграция. От Чавес нататък тръгва и т.нар. лява вълна в Латинска Америка, довела на власт негови съмишленици или по-умерени, но пак леви политици в Боливия, Еквадор, Никарагуа, Аржентина, Бразилия, Парагвай и т.н.
Венесуелският президент развива и активна дейност на международната сцена. Съживява ОПЕК и ролята й да защитава интересите на производителките на петрол. Активизира отношенията с Иран, с Русия, със Сирия, с Либия по времето на Кадафи. Заслуга на Чавес е вдигането на световните цени на петрола. Когато той идва на власт през 1999 г., един барел се продава за около 10 долара, а 14 г. по-късно цената вече е около 100 долара. Съответно и приходите от този основен за Венесуела износен продукт рязко се повишават, давайки възможност за подобряване на качеството на живота в страната. Успоредно Чавес засилва държавното участие в петролната индустрия без напълно да се отказва и от някои чужди инвестиции. Сключва договори за сътрудничество в нефтената сфера с Бразилия и Китай.
Същевременно остро критикува американската политика на диктат и натиск в международните отношения и особено намесата на САЩ в Афганистан и Ирак.
Чавес обвинява Вашингтон като организатор и на драматичния опит за преврат срещу неговото управление във Венесуела, извършен между 11 и 14 април 2002 г. След провокирани безредици по улиците на Каракас група военни обявяват, че отстраняват Чавес от власт, откарват го на един карибски остров и провъзгласяват за времнен президент предприемача Педро Кармона. Армията като цяло обаче остава вярна на законния президент и бързо е мобилизирана да възвърне реда от вицепрезидента и съратник на Чавес още от бунта през 1992-а Диосдадо Кабейо (днес той е председател на Националното събрание). Освен това по улиците на Каракас масово излизат и привържениците на Чавес от народните квартали. Впечатляващата гражданско-армейска мобилизация бързо накланя везните в полза на Чавес, който е върнат в Каракас от верните му части с военен самолет и отново заема мястото си в президентския дворец. Педро Кармона и част от другите превратаджии бягат в чужбина. Кармона получава убежище в Колумбия – единствената страна, която официално го поздравява докато е обявен за временен президент. Факт, който Чавес никога не прощава на Богота. Не прощава и на Джордж Буш и Хосе Мария Аснар, които в обща декларация в качеството си на президент на САЩ и премиер на Испания окуражават превратаджиите. След април 2002-а Чавес става много по-рязък и радикален в осъждането на американската политика на намеси по света и особено в собствената му страна. Нарича САЩ „Империята”, а опозиционерите редовно квалифицира като американски наемници.
Всъщност венесуелската опозиция дълго остава доста разединена, с разнопосочни послания и със сбъркана тактика. Тя дори не се включва в гласуването за парламент през 2005-а с аргумента, че не вярва в обективността на Националната избирателна комисия. В резултат на което в законодателния орган влизат само симпатизанти на президента.
На състоялите се следващата година президентсик избори опозицията все пак излъчва свой кандидат – Мануел Росалес, но Чавес го надвива убедително с 62,84% от гласовете. Впрочем, преди противниците на управляващите да се обединят около единен античавистки кандидат в надпреварата се кани да участва и Теодоро Петков, но по-късно оттегля кандидатурата си. Някогашният партизанин и до днес е ревностен противник на Чавес, когото остро критикува от страниците на вестника си „Тал куал” („Така, както”).
Чавес минава още през куп избори, които неизменно печели. С изключение само на един референдум през 2007-а, който губи с 1% разлика. С него се опитва да промени конституционното ограничение за президентските мандати. С малко коригирана формулировка на въпроса тази промяна все пак е одобрена с друг референдум две години по-късно.
През 2007 г. е сформирана чавистката Единна социалистическа партия на Венесуела (PSUV), която в момента е най-голямата политическа формация в Западното полукълбо – има 7 милиона членове.
Единственото, което успява да спре Чавес, е болестта. През 2011 г. той сам обявява, че страда от рак в „областта на таза”. Извършена му е операция в Куба, преминава и курс химиотерапия. През 2012-та следвт още три операции, както и лъчетерапия. Но Чавес все пак се мобилизира, участва в предизборната кампания за местните избори през декември и осигурява победа на партията си. Умира на 5 март 2013 г., като преди това успява да посочи за свой приемник на президентския пост вицепрезидента Николас Мадуро.
Харесван или руган, Чавес си запазва неоспоримо място в историята на Венесуела и Латинска Америка. Мнения и впечатления за него има всякакви. Но сред най-любопитните може би е описанието, дадено от колумбийския нобелист Габриел Гарсиа Маркес в един слабо известен негов репортаж още от 1999-а, наречен „Енигмата на двамата Чавес”. Писателят разговаря с тогава все още бъдещия президент точно 15 дни преди нстъпването му в длъжност, докато двамата летят в общ самолет от Хавана за Каракас. Ето един откъс от репортажа на Маркес:
„От самото начало разбрах, че той е роден разказвач. Един цялостен продукт на венесуелската народна култура – съзидателна и ликуваща. Той има добро чувство за време, а паметта му изглежда свърхестествена. Позволява му да рецитира наизуст стихове на Неруда, Уитман и цели страници от произведенията на Ромуло Галиегос.
В доста ранна възраст той случайно научил, че прадядо му не е бил скитник, както казвала майка му, а легендарен военен от времената на Хуан Висенте Гомес. Ентусиазмът на Чавес бил толкова голям, че той решил да напише книга за него. Изучавал исторически архиви и документи от военните библиотеки, обиколил цялата им област от село на село с ловната торба на историк, опитвайки се да възсъздаде приключенията на своя прадядо по спомените на негови живи съвременици. Оттогава го сложил в своя олтар на героите и започнал да носи закрилящото наметало, принадлежало някога на прадядото.
В един от онези дни Чавес случайно пресякъл границата (с Колумбия – б.р.) по моста над река Араука. Колумбийският капитан, който претърсил торбата му, открил веществени доказателства за обвинение в шпионаж: фотоапарат, диктофон, секретни документи, снимки на местността, военна карта с диаграми и два разрешени по устав пистолета. Документите, както се подразбира при шпионите, вероятно били фалшиви. Разпитът се проточил няколко часа и преминавал в кабинет, където единственото украшение бил протретът на Боливар на кон. „Вече почти се бях предал – разказа ми Чавес, - защото колкото повече му обяснявах, той толкова по-малко ме разбираше”. Така вървяло, докато на Чавес не му хрумнала спасителната фраза: „Ех, капитане, що за живот! Едва преди нвякакви си стотина години ние сме били единна армия, а онзи, който ни гледа сега от протрета, е бил наш общ предводител. Как мога да съм шпионин?” Трогнатият капитан започнал да хвали Велика Колумбия и двамата прекарали остатъка на ноща, пиейки бира и от двете държави в една от кръчмите на Араука. На следващата сутрин, страдайки от силно главоболие, капитанът върнал на Чавес всичките му инструменти на историк и, след като го прегърнал, се простил с него по средата на граничния мост.”

Кой не иска Мадуро

На 14 април 2013 г. на организираните извънредни президентски избори във Венесуела с 50,76% за нов президент на страната е избран дотогавашният вицепрезидент Николас Мадуро. Той изпреварва само с 1,5% кандидата на опозицията Енрике Каприлес, което стимулира всички противници на чавизма да се мобилизират за протести и обструкции срещу новия държавен глава.
Мадуро е някогашен профсъюзен активист и водач на мотриса в метрото на Каракас. Няма висше образование. Политическата си кариера е градил като съратник на Чавес и в структурите на чавистките организации. Ако самият Чавес успяваше да държи в страхопочитание опозицията със своя авторитет и харизма, Мадуро няма тази дарба. Очевидно е, че противниците на чависткия модел го смятат за слаб водач и от идването му на власт непрекъснот го държат под масиран натиск, вярвайки, че ако успеят да отстранят него, ще рухне и целият чавизъм.
За постигането на тази цел в момента във Венесуела наистина е подета офанзива по всички линии. Освен чрез преки улични протести на опозицията, които редовно се превръщат в изблици на насилие, за да се винят после властите, че не могат да гарантират сигурността на гражданите, се търси ерозия и в самия фундамент на чависткото движение – в доброволните низови структури из народните квартали, където е най-силна опората му. Това са т.нар. „колективос” – групи, сформирани от жители на квартала, които хем служат за самоотбрана, хем са занимават със социални дейности като организиране на концерти, пазаруване за болни съседи, осигуряване на комунални ремонти и т.н. Доста от „колективос” са и въоръжени. Някои – с оръжия още от времената на градските партизани. Донякъде са и продължители на онази традиция на „народни защитници”.
Опозицията ги ругае като „банди”, които нападали нейни активисти. Клейми ги като неофициални наказателни отряди на властите. От самите „колективос” обаче уверяват, че е точно обратното, както свидетелства журналистът от „Монд дипломатик” Морис Лемоан в свой репортаж от народните квартали на Каракас. Твърдят също, че наети от опозицията бандитски групи нарочно предизвикват безредици, хаос, безпричинни убийства и дестабилизация, за да провокират широко обществено недоволство и държавен преврат. Описват и зловещ прийом на бандитите – как опъват вечерно време тънка тел през улицата на нивото на шията на преминаващи мотористи и телта ги обезглавява... Има регистрирани многобройни такива случаи, което няма как да е изолирана проява на някой обезумял маниак.
Тези банди са нарачин „гуаримбас” – име, също останало от годините на предишни венесуелски турбуленции. Те организират и убийства на активисти от различни „колективос”, хвърляйки подозрения върху други „колективос” или върху структури от силите за сигурност – за да породят вътрешни дрязги и конфликти.
Според данни на разследващи органи, изнесени лично от президента Мадуро, в тези „гуаримбас” се включват дошли от съседна Колумбия ултрадесни полувоенни групи, натрупали там опит в подобни действия за „прочистване” на районите със силно партизанско влияние. За един от основните „кръстници” на тези колумбийски групи е смятан бившият десен президент на Колумбия Алваро Урибе (управлявал от 2002 до 2010 г.), който по време на мандата си се изявяваше като страстен унищожител на партизани чрез военни операции. Урибе си има и личен мотив – през 1983 г. баща му, който е едър земеделец, е убит от бунтовници при опит да бъде похитен. Въпреки че има и версия за премахването му от конкуренти наркотрафиканти.
Урибе, разбира се, винаги е отричал връзките си с паравоенните „ескадрони на смъртта”. Отхвърля категорично и обвиненията за намеса във вътрешните работи на Венесуела. Името му за пореден път бе цитирано от Мадуро, когато венесуелският президент изнасяше факти около осуетения заговор за държавен преврат, който трябвало да бъде реализиран на 12 февруари т.г. Според данните на спецслужбите, на които се позова Мадуро, намиращ се в Колумбия военен самолет щял да излети оттам и да бомбардира президентския дворец, министерства и други важни институции в Каракас. А Урибе и други бивши латиоамерикански президенти, известни с десните си възгледи, трябвало да осигуряват с имената си авторитетен PR за превратаджиите в чужбина. В операцията с кодовото име «Жерико», били замесени 17 венесуелски настоящи и бивши военни.
Арестуваният на 20 февруари кмет на Голям Каракас и известен опозиционер Антонио Ледесма бе обвинен като участник в заговора заради подписан от него документ, наречен „Национално споразумение за преход”. Под текста, призоваващ за „смяна на курса в държавата”, стоят подписите и на другите двама най-нашумели опозиционери – Мария Корина Мачадо и намиращия се в затвора Леополдо Лопес, който междувременно предаде тайно навън свое написано на ръка интервю за испанския в. „Ел Паис”. Доказателства за противодържавната дейност били открити и в иззети при арестите на военните заговорници електронни устройства, таблети, компютри и т.н. Конспираторите имали и идеята да организират убийството на Лопес, за да прехвърлят вината за смъртта му на властите и да предизвикат така още размирици.
Президентът Мадуро обвини САЩ, че стоят зад осуетения заговор и че с повишена интензивност подклаждат конфликти в страната през цялата последна година. В постоянната ескалация вече са загинали 43-ма души.
Скоро след това Барак Обама обяви Венесуела за „заплаха за националната сигурност на САЩ”. А Мадуро напомни колко интервенции е предприемал Вашингтон под прикритието на подобни формулировки.
Фелипе Гонсалес пък се запъти за Каракас да ходатайства за пускането на Лопес и Ледесма. Мадуро и тук не пропусна да натякне за съмнителния морал на емисаря и за съсипването на „подараната на Гонсалес от Перес” венесуелска авиокомпания VIASA.
Страстите в този пореден епизод от венесуелската драма кипят с повишена интензивност. Но въпреки клокоченето и пáрата един по-обхватен и готов за съпоставки исторически поглед лесно ще открои очевидното – проблемът е в примера. «Опасния» пример, че дори страна с толкова диктатори и преврати като Венесуела е способна да сътвори «отдолу» един алтернативен, хуманен, шарен, макар и далеч несъвършен обществен модел. Но различен от неолибелания глобален удушвач все пак.
Ето за това е битката сега.

Видяно: 1Мнения: 0

Архив
Николас Мадуро: Без социалистическия ни модел щеше да настъпи социална трагедия
Видяно: 0   Мнения:0

Николас Мадуро алармира за готвен срещу него преврат
Видяно: 0   Мнения:0

Денят на националното достойнство 4 февруари, 24 години по-късно
Видяно: 0   Мнения:0

Н. Пр. Ориета Капони: Венесуела гласува по най-добрата електронна система в света
Видяно: 0   Мнения:0

Колко страшен е Мадуро за САЩ
Видяно: 0   Мнения:0

Банка на Юга срещу Световната и МВФ
Видяно: 252   Мнения:0

САЩ сърдити от руско оръжейно рамо за Чавес
Видяно: 332   Мнения:0

Нов медиен закон във Венесуела
Видяно: 1153   Мнения:0

Чавес в Иран
Видяно: 1102   Мнения:0

Чавес: “Путин възражда Русия с твърда ръка”
Видяно: 1114   Мнения:0

Венесуела купува руско оръжие
Видяно: 540   Мнения:0

Чавес в Москва
Видяно: 494   Мнения:0

Награда "Кадафи" за Уго Чавес
Видяно: 513   Мнения:0

Атентат срещу прокурор, разследващ пуча срещу Чавес
Видяно: 556   Мнения:0

Уго Чавес на посещение в Испания
Видяно: 582   Мнения:0

Според Чавес петролът трябва да е по 126 долара за барел
Видяно: 567   Мнения:0

Уго Чавес извика посланика на Венецуела от Панама
Видяно: 573   Мнения:0

Международната проверка потвърди: Чавес честно е победил на референдума
Видяно: 582   Мнения:0

САЩ признаха резултата от референдума във Венецуела
Видяно: 549   Мнения:0

Международните наблюдатели ще направят проверка на резултатитеот референдума във Венецуела
Видяно: 483   Мнения:0

Чавес удържа осмата си победа от изборите през 1998 г.
Видяно: 523   Мнения:0

Латинска Америка поздрави победата на Уго Чавес, САЩ искат разследване
Видяно: 581   Мнения:0

Уго Чавес оцеля и стабилизира петрола
Видяно: 521   Мнения:0

Венецуела гласува за или против Чавес
Видяно: 553   Мнения:0

Стотици хиляди демонстрират в подкрепа на Чавес в Каракас
Видяно: 508   Мнения:0

Опозицията във Венецуела събра достатъчно подписи за референдум за пълномощията на президента Чавес
Видяно: 504   Мнения:0

Чавес приветства иракските въстаници
Видяно: 541   Мнения:0

Лидери на Г-15 се събраха в Каракас
Видяно: 505   Мнения:0

Напрежение във Венесуела
Видяно: 483   Мнения:0

Общи данни
ВЕНЕЦУЕЛА
Видяно: 1285   Мнения:1

Известни личности
Чавес се възнесе в митологията
Видяно: 88   Мнения:0

Тайната на Чавес
Видяно: 80   Мнения:0

Чавес пак е тук
Видяно: 92   Мнения:0

Новата битка на Чавес
Видяно: 231   Мнения:0

Феноменът Чавес
Видяно: 279   Мнения:0

Фреди Гевара - венецуелският Кошлуков
Видяно: 323   Мнения:0

Чавес като Путин или два вота – една цел
Видяно: 221   Мнения:0

Чавес става син и добър
Видяно: 230   Мнения:0

Гаменът от Каракас и голият крал
Видяно: 287   Мнения:0

Култура
Ражда се “Боливарска Си Ен Ен”
Видяно: 645   Мнения:0

Контакти с България
Приятели на Венесуела изразяват подкрепата си за нея
Видяно: 0   Мнения:0

Н. Пр. Ориета Капони: Продължаваме заветите на Боливар с борба срещу неолиберализма
Видяно: 0   Мнения:0

Н. Пр. Ориета Капони: Не Венесуела е заплаха за САЩ, а САЩ за Венесуела, за света и за мира
Видяно: 0   Мнения:0

Н. Пр. Ориета Капони: Венесуела обединява световни интелектуалци и се бори със заговори
Видяно: 0   Мнения:0

Тест по венецуелски
Видяно: 0   Мнения:0

Три горещи души за Шоколад
Видяно: 17   Мнения:0

Венецуелското лице в България Елена Чики гледа винаги напред
Видяно: 12   Мнения:0

С името на Боливар
Видяно: 85   Мнения:0

Венецуелска офанзива и по българско направление
Видяно: 209   Мнения:0

Венецуелски щрихи
Видяно: 392   Мнения:0

Конституционна реформа във Венецуела
Видяно: 631   Мнения:0

С храни, лекарства и строителство бизнесът ни може да пробие във Венецуела
Видяно: 1009   Мнения:0

София Касидова подписва споразумение с Венесуела
Видяно: 661   Мнения:0

ПОСЛАНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ ПО СВЕТА
Видяно: 1240   Мнения:0

ВЕНЕЦУЕЛА: В ЦЕНТЪРА НА НОВИНИТЕ
Видяно: 626   Мнения:0

БЪЛГАРИЯ И ВЕНЕЦУЕЛА - 30 години дипломатически отношения
Видяно: 3703   Мнения:0

Двустранните отношения Венецуела-България
Видяно: 1499   Мнения:0

Българското изкуство стигна до Венецуела
Видяно: 908   Мнения:0

Български картини са страстта на венецуелския посланик
Видяно: 1617   Мнения:0

Забележителности
Красотите на Каракас
Видяно: 1250   Мнения:0

Авторски анализи
Венесуела на мушката
Видяно: 0   Мнения:0

Венесуела в огледалния свят
Видяно: 0   Мнения:0

50 истини за Уго Чавес и за Боливарската революция
Видяно: 8596   Мнения:0

Разполовената Венесуела
Видяно: 109   Мнения:0

Пътни фрагменти от Венесуела
Видяно: 94   Мнения:0

Чавес се възнесе в митологията
Видяно: 69   Мнения:0

Зрелостният изпит на чавизма
Видяно: 83   Мнения:0

Тайната на Чавес
Видяно: 77   Мнения:0

Венесуела - ново лице в Латинска Америка?
Видяно: 19899   Мнения:2

НОВИЯТ ФИДЕЛ ИЛИ НОВИЯТ АЛИЕНДЕ?
Видяно: 535   Мнения:0

Правителството на Чавес е разядено от корупция
Видяно: 540   Мнения:0

"Телесур" - южноамериканската "Ал Джазира"
Видяно: 607   Мнения:0

ВЕНЕЦУЕЛА, СТРАНА НА КРАСАВИЦИ И... НА ПЕТРОЛ
Видяно: 723   Мнения:0

Странният диктатор Чавес
Видяно: 732   Мнения:1

Пред референдума във Венецуела
Видяно: 596   Мнения:0

Хорхе Валеро: Демокрацията трябва да се прави с морал
Видяно: 654   Мнения:0

Пучът във Венецуела лъха на петрол. И горчи на САЩ
Видяно: 844   Мнения:0

Страсти като от сериали връхлитат латиноуправници
Видяно: 550   Мнения:0

Бивш десантчик разпалва полярни страсти във Венецуела
Видяно: 704   Мнения:1

ИСПАНОЖУРНАЛИСТИ
Кои сме ние?

ИЗЯВИ НА СДРУЖЕНИЕТО И НЕГОВИ ЧЛЕНОВЕ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Йон Хуаристи на гости на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Институтът "Сервантес" се засилва към България

Йон Хуаристи, директор на института “Сервантес”: 400 милиона говорят езика на Сервантес

СДРУЖЕНИЕ НА ИСПАНОГОВОРЯЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ(списък на членовете)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА САЙТА www.hispanoperiodistas.com

Среща с главната редакторка на кубинското списание "Мухерес" Исабел Мойа

Исабел МОЙА, главен редактор на хаванското женско сп. "Мухерес", пред "Труд": На Куба й е нужен нов мъж

Държавният секретар на Испания по европейските въпроси гостува на СИЖБ

Алберто Наваро: Няма да се караме заради Ирак

Кръгла маса “Испания и испаноезичният свят в България” – 26.11.2004

Погледът на Мелчор Фернандес: България, видяна от Испания

Среща на СИЖБ с Мелчор Фернандес

Писма до СИЖБ по повод Кръглата маса "Испания и испаноезичният свят в България"

Посланиците на Испания, Куба, Бразилия на коледна латинофиеста с журналисти

Кръгла маса "Медиите в демократичното общество", 03.10.2006 - под патронажа на Посолството на Испания в България

Кръгла маса "Чилийският 11 септември" за 100-годишнината ог рождението на президента Салвадор Алиенде и 35-годишнината от военния преврат в Чили, 11.09.2008 г., Софийски университет "Св. Кл. Охридски"

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.

Кръгла маса “Латинска Америка днес и България” - със съдействието на посолствата на Аржентина, Бразилия, Венесуела и Куба

ОТИДЕ СИ СВЕТЛАНА ПЛАШОКОВА, зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ОТИДЕ СИ САМУЕЛ ФРАНСЕС, легендарно име в българската журналистика, член и съосновател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Да си спомним за Светлана Плашокова и Самуел Франсес

С ЕЗИКА НА СЪРЦЕТО - колеги и посланици отдадоха почит на Светлана Плашокова и Самуел Франсес

СТАТУТ НА КОНКУРСА ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ПУБЛИКАЦИИ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ИСПАНОГОВОРЕЩИТЕЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ"

Конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България”

Представяне на номинираните в журналистическия конкурс "Светове и цветове" в чест на 10-годишнината от основаването на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България – 16 декември 2013 г.

Десет години Сдружение на испаноговорещите журналисти в България, връчване на журналистическите награди „Светлана Плашокова”, „Самуел Франсес” и „Светове и цветове”

Втори конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” - 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Връчване на наградите във второто издание на журналистическия конкурс „СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ПОБЕДИТЕЛИ в журналистическия конкурс „Светове и цветове” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ТРЕТИ КОНКУРС "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ" - 2015 за журналистически публикации на български или испански език на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в третия журналистически конкурс на СИЖБ "Светове и цветове" - 2015

СИЖБ обявява четвъртото издание на конкурса „Светове и цветове” - 2016

Солидарност с Барселона, отговорност пред хуманизма




Партньори и спонсори















17.10.2017 г.

Visitor: 1415856