Спонсори:

ИСПАНОСВЯТ
Испания

Испанският език и култура в света

Общи проблеми на Латинска Америка

Аржентина
Боливия
Венесуела
Гватемала
Доминиканска република
Еквадор
Колумбия
Коста Рика
Куба
Мексико
Никарагуа
Панама
Парагвай
Перу
Пуерто Рико
Салвадор
Уругвай
Хондурас
Чили
Португалският език и култура в света
Португалия
Бразилия
Сп. "Ново време", брой 7-8 , 2013 г.

Лявото и дясното ехо от Чили 40 години по-късно

Къдринка Къдринова


Не искам родината разделена
и от седем ножа обезкървена...

Така започва стихотворението „Тук оставам” от последната излязла приживе стихосбирка на големия чилийски поет Пабло Неруда, отпечатана през януари 1973 г. Скоро след това другият любим глас на Чили – певецът и композиторът Виктор Хара, прави от стихотворението песен. Тя става изключително популярна в онези предпревратни месеци, когато напрежението и конфронтацията в страната растат и сякаш самият въздух е натежал от предчувствие за беда. Остро атакуваното от политическата десница правителство на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде се опасява от гражданска война и зове за предотвратяване на братоубийствения сблъсък, насъскван отвън. В същия дух е и стихотворението на Неруда, изпято от Хара – то иска „светлината на Чили” да огрее „новопостроената къща”, където „всички можем да се поберем”. Но поляризацията е стигнала такива нива и духът на тогавашната Студена война в света е такъв, че Неруда и Хара не включват в това „всички” опозицията – „богаташите”, които ожесточено саботират управлението на Алиенде и които „винаги са били чужденци”. А ги подканват „да заминават за Маями с лелите си”...
Не звучи помирително, нали? А някак фронтово. Но Чили през 1973-а вече наистина е фронтова държава и правителството на Народното единство е в постоянна отбрана пред несекващите, ожесточени и все по-настъпателни атаки на противниците си. Които накрая довеждат до кървавия военен преврат на 11 септември 1973 г., гибелта на Алиенде в бомбардирания президентски дворец „Ла Монеда”, масовите репресии срещу привържениците на Народното единство и 17-годишната диктатура начело с генерал Аугусто Пиночет...
40 години по-късно „чилийският експеримент” продължава да е обект на силен интерес и на многобройни анализи. Поуките от него са неоценим пътеводител за днешната „лява вълна” в Латинска Америка. Тръгвайки по същата траектория, както и издигнатия навремето от Народното единство Алиенде – тоест, идвайки на власт чрез избори, съвременните леви латиноамерикански ръководители се взират с огромно внимание в чилийския опит. Всяка критична точка, в която Народното единство и Алиенде са се спъвали, алармира днешните им последователи и продължители за внимание и за намиране на други, по-успешни решения и алтернативи.
Не по-малко емлбематично е и другото чилийско ноу-хау от онази епоха, което носи обратен политически знак – преекспонираното от световната десница „чилийско икономическо чудо”. „Стерилизираното” от репресиите на Пиночет Чили бе превърнато в лаборатория за „чикагските момчета” на Милтън Фридмън, гурото на неолиберализма. Екстремалният им модел бързо бе харесан и приложен от британската министър-председателка Маргрет Тачър, а след нея и от президента на САЩ Роналд Рейгън. Така стартира доминиращата днес в САЩ и Европа неолиберална икономическа и обществена система, приета като безалтернативна и от източноевропейските страни, включително България, след промените през 1989-а. Днес рядко се припомня, че въздиганият в култ „свободен пазар”, отъждествяван с демокрацията, всъщност бе отгледан и приложен в условията на потъпкалата свободата и демокрацията крайнодясна диктатура на Пиночет.
За мнозина може би е чудно как така именно Чили, което допреди изборната победа на Алиенде през 1970-а откъм Европа изглежда като глуха световна провинция „на края на света”, се оказва арена на толкова ключови и до днес събития и процеси. Тази заблуда, естествено, е продукт просто на слаба информираност. Днес „Уикипедия” е под ръка всекиму. При търсене на ключови думи „Народен фронт”дори нейната често повърхностна селекция извежда само три държави в света, в които още през 30-е години на ХХ век на власт идват правителства на леви коалиции с такова наименование и с участието на социалисти и комунисти. Това са Франция (1936 г.), Испания (1936 г.) и... Чили (1938 г.).* И в трите страни става дума за пряк отклик на набралата голяма популярност идея на Георги Димитров (по онова време не само генерален секретар на Коминтерна, но и световноизвестен морален победител в Лайпцигския процес) за обединяване на левите сили в единни фронтове в противовес срещу настъплението на фашизма.
Случаите с Франция и Испания са широко известни. Чилийският е силно повлиян от тях и от тесните духовни и културни връзки на Чили с тези две европейски страни. Както сочи в книгата си „Комунистите и демокрацията” дългогодишният водач на ЧКП Луис Корвалан, Народният фронт в Чили е основан на 25 март 1936 г. В него наред с ЧКП влиза създадената само 3 години по-рано Социалистическа партия и част от Радикалната. На 25 октомври 1938 г. издигнатият от Народния фронт кандидат – радикалът Педро Агире Серда, печели президентските избори. „Да управляваш означава да образоваш” е мотото на Агире Серда, останал в историята като „президентът на бедните”. Той строи училища, открива центрове за професионално обучене, подпомага създаването на Националния симфоничен оркестър и на Експерименталния театър към Чилийския университет, стимулира индустриализацията на страната и селското стопанство, налага по-високи данъци на чуждестранните компании, разпределяйки допълнителните приходи за социални дейности. На 3 септември 1939 г. в чилийското пристанище Валпараисо акостира канадският кораб „Уинипег”. На борда му има 2200 републиканци от съсипаната от метежа на Франко и гражданската война Испания. Пътуването е организирано от чилийския консул в Мадрид – поета комунист Пабло Неруда, в сътрудничество с правителството на Народния фронт във Франция. Сродното правителство в Чили на Агире Серда приема радушно и подпомага бежанците. В това активно участва и 30-годишният тогава д-р Салвадор Алиенде, който е министър на здравеопазването.
Както и в Испания и Франция, Народният фронт не оцелява дълго и в Чили. Той се разпада през декември 1940 г., когато един от лидерите на социалистите – Оскар Шнаке, министър на строителството, настоява за разрив с комунистите. ЧКП не участва в правителството на Народния фронт по тактически съображения (за да не дразни прекалено опозицията), но е ключова сила в самия Фронт. Шнаке се обявява именно срещу участието й там. Това става след завръщането му от САЩ, където успява да договори американска помощ за чилийската индустрия. Смята се, че във Вашингтон са му посочили и цената – да се махнат комунистите.
След още една година – през 1941-а, президентът Агире Серда умира от туберкулоза. Така приключва този най-значим дотогава опит за ляво управление в Чили, смятан за пряк предтеча на правителството на Народното единство и Алиенде. Най-значим, но не и единствен. Защото в Чили има още един – по-ранен и по-колоритен – подобен епизод. И това е т.нар.

12-дневна социалистическа република през 1932 г.

Главен герой в нея е Червеният полковник Мармадуке Грове или дон Марма, както го нарича народът. Странното му име идва от неговия ирландски произход. Оттам сигурно е и бунтовността му, която не се влияе от военното образование и службата в школуваната от прусаци чилийска армия. Роден през 1878 г. в Копиапо, Чили, той попива социалистическите идеи, докато е военен аташе във Великобритания и Германия в началото на ХХ век. А когато се връща в Чили, започва ентусиазирано да ги проповядва – включително в армията. През 1924 г. повлияни от него млади офицери извършват преврат, възмутени от депутатите, които си гласуват допълнителни субсидии. Но властта я придърпва съкурсникът на дон Марма от военното училище полковник Карлос Ибаньес. Той установява своя лична диктатура и разпорежда да го наричат „Мусолини на Новия свят”. Ибаньес прогонва от армията Грове, който емигрира в Аржентина. На 21 септември 1930 г. обаче дон Марма долита обратно в Чили през Андите на предизвикателно боядисан в червено самолет. Каца в Консепсион, чийто гарнизон трябва да се вдигне едновременно с това. Предателство осуетява плана и Ибаньес арестува противника си и го заточна на Великденския остров. Но и самия Ибаньес не го чакат хубави дни – кризата от 1929-а срива икономиката на Чили и масова протестна вълна събаря диктатора през 1931 г.. Дон Марма триумфално се връща в Сантяго, улиците го носят на ръце, новият президент Хуан Естебан Монтеро го прави шеф на базата на ВВС „Ел Боске” край Сантяго. Скоро обаче Монтеро се стряска от революционните речи на полковника и решава да го махне от „Ел Боске”. Грове не се подчинява – и превратът е готов. На 4 юни 1932 г. водена от него „революционна хунта” прогонва Монтеро от „Ла Монеда”, а на 6 юни е провъзгласена Социалистическа република Чили. (Противниците й наричат периода „Политическа анархия”.) Обявена е и програмата й, бързо подплатена с приемането на серия подобаващи закони. Например – експроприиране на стратегически предприятия и на предприятия, произвеждащи стоки от първа необходимост; конфискация на необработваемите земи и предаването им на селяните; ограничение на правата на чуждия капитал; създаване на държавни компании в нефтената, захарната, тютюневата и други сфери и т.н.
Четири десетилетия по-късно правителството на Алиенде, чиято законодателна инициатива е силно ограничена от мнозинството на опозицията в Конгреса, изтупва от праха неотменяните от никого закони на Социалистическата република на дон Марма и започва да ги прилага... Впрочем, Алиенде и Грове са били роднини, макар и не кръвни – братът на революционния полковник е бил женен за сестрата на Алиенде.
Експериментът на Мармадуке Грове от 1932-а продължава само 12 дни. Подкрепилата го ЧКП решава да радикализира промените в страната, сформирайки работнически, селски и студентски съвети, които започват да завземат фабрики, имения и университети и да установяват там свое самоуправление. От което настръхва и местната олигархия, и чуждия (вече предимно американски) капитал. Те залагат на несъгласния с крайните мерки член на „революционната хунта” и бивш посланик във Вашингтон Карлос Давила, който я напуска протестно, а на 12-ия ден на Социалистическата република – на 16 юни – извършва вътрешен преврат срещу доскорошните си съратници и слага край на романтичния им експеримент. Дон Марма отново е заточен на Великденския остров. На 13 септември 1932 г. и самият Давила е свален от друг преврат – на генерал Бартоломе Бланче, който става временен президент. Скоро след това е сменен от шефа на Върховния съд Абрахам Оянедел, който пък обявява амнистия и Мармадуке Грове отново се връща триумфално в Сантяго. На 19 април 1933 г. той председателства свикания обединителен конгрес на разпокъсаните и доста волунтаристични социалистически движения (идейният им букет варира от реформизма до троцкизма). Форумът учредява Социалистическата партия на Чили и избира дон Марма за неин лидер. На тази позиция той остава в продължение на 20 години.
Колоритната фигура на Мармадуке Грове, както и събитията от неговата епоха заслужават тъй подробно описание, защото са важни за разбирането на по-късните процеси в Чили. Първо, виждайки активната роля на военните в този период (самият Грове е офицер), добиваме представа колко струва митът за „аполитичността” на чилийската армия, тъй често повтарян по времето на Алиенде. Освен това, опознавайки личната импулсивност и склонност към крайни действия на Червения Марма, както и пъстротата на движенията, от които той сглобява Соцпартията, можем да си обясним и откъде идва феноменът някои от нейните течения в определени периоди да ги избива на съвсем ултралеви изяви – включително при Народното единство. Виждаме също, че съюзът комунисти-социалисти, който е ключов и за Народния фронт, и за левите коалиции през 50-те и 60-те, и за Народното единство, не е вървял гладко. Но фактът, че тези две партии заедно с другите си съюзници съумяват да изковат победата на Салвадор Алиенде в изборите на 4 септември 1970 г. е ярък индикатор за тяхната зрялост и политическа отговорност. Също както последвалите разногласия помежду им по време на управлението на лявото правителство сигнализират

колко фатална може да се окаже липсата на единство

при извършването на мащабни обществени промени.
Чилийската комунистическа партия е по-старата, по-опитната и с по-мащабен организационен опит. Неин основател е легендарният деец на чилийското работническо движение и авторитетен депутат Луис Емилио Рекабарен. През 1912 г. той основава Социалистическата работническа партия и започва да издава вестника й “El despertar de los trabajadores” („Пробуждането на работниците”), а на 2 януари 1922 г. партията решава да се присъедини към Коминтерна и да се именува Комунистическа. Тази дата ЧКП смята за свой рожден ден. Историческите й изпитания са многобройни – изтощаващи, но и каляващи. Практически още от времето на Народния фронт и правителството му начело с Педро Агире Серда ЧКП винаги е действала активно за изграждането на конструктивно единение с всички демократични и антиимпериалистически сили. Такъв е и сформираният след смъртта на Агире Серда през 1941 г. предизборен Демократичен съюз, отново събрал под една „шапка” комунисти, социалисти, радикали и др. Съюзът подкрепя президентската кандидатура на радикала Хуан Антонио Риос, обещал да продължи политиката на Народния фронт, и той побеждава. Но бързо забравя обещанията си и повежда семпла и безлична политика в полза на статуквото. Умира преди края на мандата си и през 1946 г. се налагат нови избори. Комунисти, радикали, демократи и само част от социалистите подкрепят кандидатурата на радикала Габриел Гонсалес Видела. Той дава три министерства на представители на ЧКП и това е първото пряко участие на комунисти в чилийско правителство. Всъщност, Гонсалес Видела просто се съобразява с реалността – на местните избори през 1947 г. спечелените от ЧКП 106 000 гласа я правят първа политическа сила в страната. Да не забравяме, че това е периодът непосредствено след Втората световна война и победата на СССР над хитлеризма, когато нагласите в цял свят дават голям аванс на комунистите – те влизат в следвоенните правителства и на Италия, и на Франция. Със започването на Студената война обаче балансите рязко се променят. И бързо ориентиращият се в теченията Гонсалес Видела, който предвидливо е дал три министерски поста и на десните либерали, обръща курса. Настоява комунистите да напуснат правителството и въобще всякакви държавни служби, аргументирайки се, че само така ще може да развие полезно за страната отношенята със САЩ, където вече върлува прословутият антикомунистически „лов на вещици”. Избраният за сенатор поет комунист Пабло Неруда държи заклеймяваща реч в парламента срещу вероломството на президента и в защита на ЧКП, след което е издадена заповед за ареста му и той трябва да премине в нелегалност, където и написва най-прочутата си и революционна поема – „Всеобща песен”. Налага се Неруда да емигрира, прекосявайки Андите на кон и прехвърляйки се в Аржентина. А Гонсалес Видела влиза в историята на Чили като най-големият преследвач на комунисти дотогава (Пиночет ще го надмине, разбира се) заради своя Закон за защита на демокрацията, лишаващ всички комунисти – около 50 000 души по онова време – от всякакви граждански права, включително и избирателни. Зловещата абревиатура ЗЗД несъмнено буди многозначителни алюзии у всеки българин, познаващ историята на страната си... Чилийците дават на своя ЗЗД нарицателното име „проклетия закон”.
Парадоксалното е, че Гонсалес Видела същевременно пръв дава избирателни права на жените в Чили и назначава в кабинета си първата жена министър (на правосъдието) в Латинска Америка. В края на мандата си се опитва да бъде центрист и дори сформира „Кабинет на социалната чувствителност”.
През 1971 г. напуска своята Радикална партия, гневен от членството й в Народното единство. По-късно активно подкрепя военния преврат срещу Алиенде и става близък съратник на Пиночет, заемайки чак до смъртта си през 1980 г. поста на зам.-председател на Държавния съвет.
Следващият чилийски парадокс е победата в изборите през 1952 г. на вече диктаторствалия през 20-те години Карлос Ибаньес. Този път той изоставя образа си на „Мусолини на Новия свят” и се стреми да копира каудилизма и популизма на управляващия съседна Аржентина генерал Хуан Доминго Перон. Емблемата му е метла, с която обещава да измете всички социални недъзи от страната. И 45% от чилийците му дават предпочитанията си – включително едно крило на Социалистическата партия, поради което тя се разцепва.
Именно предизборната кампания от 1952-ра е и първата, в която като кандидат на ново ляво обединение за президентския пост се състезава 44-годишният лекар педиатър и член на Социалистическата партия Салвадор Алиенде. Издига го Фронтът на народното действие (ФРАП), в който влизат комунистите, обновените след поредно прочистване на редиците си социалисти и членовете на Демократическата партия. Алиенде взима 52 000 гласа (5%) срещу 446 000 гласа за победилия Ибаньес. И все пак това е обнадеждаващ резултат, който показва, че издигнатите от Алиенде искания могат да спечелят популярност. На първо място сред тях е настояването за национализация на собствеността на американските компании „Анаконда копер” и „Кенекът”, притежаващи най-големите чилийски медни рудници, а значи и основното перо в приходите от износа на Чили (защото най-важният и доходоносен експортен продукт на страната е именно медта). Програмата на ФРАП предвижда и много социални мерки за подобряване на живота на обиковените чилийци, следствата за което могат да дойдат именно от национализациите.
На Алиенде му предстоят още две безуспешни президентски кампании – през 1958-а и 1964-а, преди да стигне до победата от 1970-а. Верен на типичното си чувство за хумор, той дори се шегува със сякаш безкрайното си кандидатстване: „Когато умра, на гроба ми ще пише – тук почива Салвадор Алиенде, бъдещият президент на Чили”.
Дългогодишният сенатор, педиатър, марксист, масон (а в Чили масоните се обявяват за защитници на онеправданите – масони са били и всички предводители на антиколониалните войни в Латинска Америка) и обигран политик е убеден привърженик на единодействието между социалисти и комунисти. Десетилетия наред той го укрепва и разширява благодарение на своя консенсусен и диалогичен подход.
През 1958-а на Алиенде, отново като на кандидат на ФРАП, му се налага да се състезава за президентството със също много опитния политик и представител на дяснана Национална партия и на най-мощните олигархични кръгове Хорхе Алесандри, син на управлявалия в Чили през 20-те дон Артуро Алесандри. Алесандри-младши получава 32% или 390 000 гласа, Алиенде печели 29% или 356 000 гласа, което прави само с 34 000 гласа по-малко. Ако в кампанията в последния момент не е включен оперетният популист и бивш свещеник Антонио Саморано, който обещава тотална отмяна на данъците и взима 41 000 гласа, откъсвайки ги на практика от електората на ФРАП, Алиенде би могъл да спечели историческа победа още през 1958-а. Това дава силен импулс на социалистите и комунистите заедно с по-малките им съюзници да продължат да развиват и крепят единодействието си, залагайки именно на изборния път като най-подходяща в чилийските условия форма за достигане до властта.
С оглед процентното разпределение на гласовете е необходимо и следното уточнение. Според чилийската конституция, ако при прекия вот никой от кандидатите няма мнозинство от над 50%, победителят се определя с гласуване в Националния конгрес, където се представят класиралите се на първите две места кандидати. Практиката винаги е била президент да става онзи, който има макар и няколко гласа преднина.
Следващата президентска кампания – през 1964-а, - е особено ожесточена. Латинска Америка вече е друга – преди 5 години е победила Кубинската революция и континентът е обзет от левичарски ентусиазъм. Но същевременно Съединените щати, силно уязвени от обявеното от Фидел Кастро под носа им строителство на социализма, са

твърдо решени да не допуснат „втора Куба”

никъде повече в „зания си двор”.
Алиенде, който по своя инициатива каца на Острова на свободата още на 20 януари 1959 г., само три седмици след победата на революцията, за да види „на живо” какво представлява тя, се запознава и се сприятелява и с Фидел, и с Раул Кастро, и с Ернесто Че Гевара. След време Че ще му подари книгата си „Партизанската война” със следния надпис: „На Салвадор Алиенеде, който се стреми да постигне същото по друг път. С най-добри чувства – Че”.
Още в началото на 60-те САЩ мобилизират внушителен ресурс за предотвратяване на разпространението на „кубинския вирус” из Латинска Америка. Финансират пропагандни кампании и крепят свои „приятелски” режими на континента, отделят специално внимание и много средства за обучението на латиноамерикански военни в американски школи. Освен това Вашингтон лансира и програмата си „Съюз в името на прогреса”. Тя е обявена от президента Джон Кенеди през март 1961 г. и предвижда в срок от 10 г. на латиноамериканските държави да бъдат отпускани по 2 млрд. долара годишно, които да стимулират частните инвестиции в местните икономики и да ги предпазват от евентуални опити за национализация. Идеята на програмата е да се даде рамо на бизнеса, който постепенно да спомогне за повишаване на стандарта на живот и така народите от континента да се откажат от стремежа към революционни промени.
В Чили като местен крепител на тази линия се изявява тогавашният лидер на новата (основана едва през 1957 г.) Християндемократическа партия Едуардо Фрей. В САЩ преценяват, че неговата популиска реторика в съчетание с християнските послания и обещанията за аграрна реформа са в състояние да отклонят голяма част от избирателите от опасния за статуквото кандидат на ФРАП Салвадор Алиенде, който замисля къде по-съществени промени в обществото. Публикуваният през 1975 г. в САЩ обширен доклад на специалната сенатска комисия, разследваща тайните операции на ЦРУ в Чили в периода 1963-1973 г., сочи, че само за изборната победа на Фрей разузнавателното управление е похарчило 2,6 млн. долара. А през годините до следващата изборна кампания през 1970 г. са били проведени 20 секретни операции, подкопаващи позициите на левицата и възлизащи на още 2 милиона долара.
Призивите на Фрей за „революция в условията на свобода” му спечелват изборна победа с 56% или 1 409 000 гласа. Алиенде взима 39% или 978 000 гласа. Трети остава кандидатът на традиционната десница Хулио Дуран със 130 000 гласа, като мнозина от неговите привърженици гласуват за Фрей като за „по-малкото зло” – само и само да спънат Алиенде.
В управлението си Фрей се стреми да прокарва идеита на ХДП за стопяване на класовите различия и противоречия чрез изграждане на „комунитарно общество”. Отхвърят се както марксистките възгледи за социална справедливост, така и крайностите на либералния капитализъм. Рецептата е организирането на хората в общини и превръщането на всяко предприятие също в община, чиято собственост и управление да е в ръцете на работещите там, а не на държавата или на частника. Идеята за класово хомогенизиране на обществото идва от голявото социално разнообразие сред привържениците на ХДП. Сред тях преобладават средните слоеве, но има и много банкери и предприемачи , както и представители на работническата аристокрация от най-добре платения сектор в промишлеността – на медната индустрия.
Акцентът в мандата на Фрей е обещаната от него и наистина осъществена донякъде аграрна реформа. Законът за нея е приет през 1967 г., но е реализиран непълно и противоречиво. Едва една трета от определените в него за експроприация 1408 имения реално са разпределени между безимотни селяни. В създаваните на тяхна база стопанства от типа на кооперативите, наричани „асентамьенто”, до 1970 г. са били включени една 32 000 селски семейства, въпреки че през 1964 г. Фрей обещава цифрата да е 100 000.
Президентът провежда и т.нар. „чилинизация” на американските предприятия в меднодобивната промишленост. Което означава, че чилийската държава получава контролния пакет акции срещу сериозна компенсация, разбира се. Но решенията за всичко, което се прави в съответните мини, си остава в прерогатива на американските собственици „Анаконда” и „Кенекът”.
Разочарованието от политиката на Фрей бързо набъбва. А най-черната точка му е записана с трагедията от 9 март 1969 г., когато по заповед на вътрешния министър Едмундо Перес Сухович карабинерите откриват огън „на месо” по бездомни бедняци, завзели пустеещ терен в град Пуерто Монт. Загиват 10 души.
Виктор Хара пише песен по този драматичен случай, наречена „Въпроси за трагедията в Пуерто Монт”. Тя става хит в предизборната кампания на новата лява коалиция, сформирана въз основа на ФРАП за президентските избори през 1970 г. и наречена Народно единство. Гръбнакът на обединението отново е съюзът между комунисти и социалисти, но общо партиите са шест. Включени са също радикалите, Движението за единно народно действие (МАПУ), отцепило се от ХДП, Радикалната лява партия и Независимото народно действие (АПИ). През 1973 г. този състав се разширява с още две групировки – Христианската левица и МАПУ-работническо-селско.
Кандидатурата на пробвалия се вече три пъти в президетски кампании Салвадор Алиенде не е безспорна при определянето кой да представи коалицията в изборите на 4 септември 1970 г. Интересното е, че той е подкрепян от комунистите, но в собствената му Социалистическа партия, чийто тогавашен лидер Карлос Алтамирано стои на ултралеви позиции, на Алиенде се гледа като на недостатъчно решителен политик. Издигането на единния кандидат се забавя доста заради вътрешните междупартийни спорове, но в крайна сметка през януари 1970-а е оповестено решението това да е пак Алиенде.
Програмата на Народното единство е ударна, конкретна и ясна за избирателите – съсредоточена е върху подобряването на живота им чрез серия социални мерки и върху укрепването на националното стопанство чрез „смяна на действащата икономическа структура”. За целта се предвижда да се отнеме властта от „чуждестранния и местния монополистичен капитал и от латифундистите, за да започне изграждането на социализма”. Отделно са изведени и оформени

„40-те първи стъпки” на бъдещото народно правителство.

Сред тях фигурират: ограничаване на високите държавни заплати; свиване на държавните пътувания в чужбина; строг контрол над доходите на управляващите; социални осигуровки за всички; по половин литър безплатно мляко дневно за всяко чилийско дете; безплатно медицинско обслужване в болниците; майчинско-детски консултации във всяка община; стипендии за учещите; дом, ток, питейна вода за всекиго; истинска аграрна реформа; аренди на фиксирани цени; нова политика за обуздаване на инфлацията; работа за всички и забрана на уволненията; отмяна на данъците върху храните и т.н.
Въпреки че много от обещанията изглеждат утопично, те започват наистина да се изпълняват след поемането на президентския пост от Алиенде. Още с първия си декрет новият държавен глава въвежда раздаването на по половин литър мляко дневно на всички деца до 15-годишна възраст в Чили.
Но преди да се стигне до там, трябва първо да премине предизборната кампания. А тя този път е още по-ожесточена, отколкото през 1964-а. В медиите върви ужасяващо за средния гражданин нагнетяване. Например, по радиото непрекънато се върти следната инсценировка. Чува се автоматен откос, а след него женски писък: „Убиха сина ми! Това са комунистите!”
Споменатият доклад на американската сенатска комисия за тайните операции на ЦРУ в Чили свидетелства, че за тази кампания шхионската централа е похарчила около 1 милион долара. Голяма активност проявяват и разтревожените от обещаваните национализации американски концерни в Чили като ИТТ, „Анаконда”, „Кенекът” и др., които също внасят сериозни суми – по около 350 000 долара всяка – за спъването на Алиенде и Народното единство. Това твърдят Виктор Маркети и Джон Маркс в книгата си „ЦРУ и култът на разузнаването”.
В крайна сметка резултатите от гласуването на 4 септември 1970 г. са следните. Салвадор Алиенде получава 36,6% или 1 070 334 гласа. Основният му съперник Хорхе Алесандри, издигнат от дясната Национална партия, печели 35,3% или 1 031 159 гласа. Трети е кандидатът на ХДП, представителят на лявото крило в тази партия, Радомиро Томич, който взима 28,1% или 821 801 гласа.
Очевидно е, че Алиенде е пръв, но преднината му е много малка и практически симпатиите на чилийците са разделени на три. Окончателното решение за определяне на новия държавен глава трябва да бъде взето при гласуване в Националния конгрес, където привържениците на Народното единство са в малцинство. При наличното разположение на силите решаващо е за кого ще подадат гласовете си представителите на ХДП. Близостта на политическите програми на Народното единство и на ХДП, както и идеите на новото ръководство на християндемократите начело с Томич предполагат подкрепа за Алиенде. Самият Томич след обявяването на резултатите от урните в изборната нощ изпраща следното писмо до победилия кандидат на Народното единство: „Салвадор! Поздравявам те с победата, която е особено достойна, защото е спечелена с голям труд. Тя принадлежи на народа, но и на теб. Сърдечни поздрави – Радомиро Томич”.
От щаба на Алесандри обаче посланията са други – върви несекващ натиск Конгресът да гласува за него, а не за Алиенде който бил взел прекалено малко проценти, за да е убедителна преднината му. „Забравя” се, че самият Алесандри през 1958-а е избран пак от Конгреса със спечелени само 32%.
Периодът до насроченото за 24 октомври 1970 г. гласуване на депутатите и сенаторите е изтъкан от огромно напрежение и масирана пропагантна атака за катастрофалното бъдеще пред страната, ако „червените” вземат властта чрез Алиенде.
Вашингтон също е в нервна криза. На 15 септември 1970 г. американският президент Ричард Никсън свиква съвещание в Белия дом, в което участват още съветникът по националната сигурност Хенри Кисинджър, директорат на ЦРУ Ричард Хелмс, правосъдният министър Джон Мичъл. Според свидетелствата на Хемлс, дадени пред сенатската комисия за разследване на тайните операции в Чили и публикувани в доклада й през 1975 г., Никсън разпорежда ЦРУ да мобилизира най-добрите си кадри, за да предотврати идването на Алиенде на власт. Президентът обещава на разузнавателната централа „10 милиона долара и даже повече при необходимост”. Изрича и станалата христоматийна фраза:

„Накарайте икономиката да пропищи”.

Естествено – няма избирател, който да продължи да харесва и най-симпатичния управник, ако страната бъде докарана до икономически колапс и до хаос. А точно това е стратегията на противниците на Народното единство през всичките му три години на власт.
Разбира се, в речите си след победата Алиенде многократно предупреждава за разиграващите се конспирации и зове народа към бдителност. Същевременно не спира да уверява, че неговото правителство ще осъществява програмата си, придържайки се строго към закона. Той е наясно, че трябва да се стреми да разширява кръга на привържениците си и това може да стане предимно в посока към християндемократите – затова като опитен политик непрестанно хвърля мостове за диалог.
Търси разбирателство и с армията, защото си дава сметка, че противниците му могат да я провокират към преврат. Алиенде уверява военните, че правителството му няма да променя организационната структура на въоръжените сили.
Темата за армията е една от най-често обсъжданите при разглеждане на опита на Народното единство. Редовните критики са, че тя не е била „прочистена” от десни офицери и не се е „работило” достатъчно със средния офицерски състав и с войниците. Подобни заключения лесно се правят от дистанцията на други географски ширини и на изминали десетилетия. Реалната ситуация в Чили в периода 1970-1973 г. обаче не позволява бързи и ефективни действия за промяна на настроенията сред военните в полза на Алиенде. Най-многото, което може да се иска по онова време от една толкова дълго и така тенденциозно отглеждана елитна структура, създадена да крепи класово субординираното статукво, каквато е чилийската армия, е да поддържа мита за своя конституционализъм и да е лоялна към законно избраната власт. Каквито и да е други, по-радикални стъпки, биха сложили кръст върху Алиенде и правителството му още много преди 11 семтеври 1973-а.
Има и още едно ключово обстоятелство. Християндемократите успяват да изтъргуват подкрепата си за Алиенде в Конгреса, договаряйки с него серия „конституционни гаранции”, които са оповестени на 9 октомври 1970 г. Акцентът в тях е, че бъдещото правителство няма да създава паралелни въоръжени структури и народни милиции и че властта ще се опира единствено на официалната армия в рамките на закона.
В същото време обаче силите, мобилизирани да саботират утвърждаването на Алиенде и встъпването му в длъжност, работят усърдно по дестабилизацията на страната и бързо намират подходящите хора именно във военните среди. С помощта на ЦРУ е изплетен заговор за преврат с главно действащо лице недоволният от заплащането си генерал Роберто Вио. Конспирацията предвижда отвличането на главнокомандващия армията и убеден защитник на конституционния ред генерал Рене Шнайдер. Нападението е осъществено на 22 октомври 1970 г., но в суматохата Шнайдер е прострелян (и умира след три дни), така че дестабилизационният сценарий не се развива по-нататък. Шокът в чилийското общество от разигралата се драма е изключително силен. В такава обстановка два дни по-късно преминава гласуването в Конгреса. Алиенде е утвърден със 153 гласа „за” (вътре са и християндемократите) и 35 гласа „против” (привържениците на Алесандри). На 3 ноември 1970 г. новият президент официално встъпва в длъжност.
Това е голям исторически момент – Латинска Америка, а и светът се сдобиват с първия президент марксист, стигнал държавния връх по мирен път. Същевременно е ясно, че той на практика има само една част от властта – президентската. Конгресът, където мнозинството е на опозицията, и армията, която се прави на неутрална, не са на негова страна и могат само да бъдат държани в сравнително безопасна позиция с цената на много издържливост и сложни политически ходове.
Но изборите все пак са спечелени и наред с балансирането около другите политически фактори в страната, заявената програма на Народното единство тръгва да се изпълнява. Осъществява я новосформираното правителство, в което всяка от участващите в лявата коалиция партии получава министерски постове. Споменатото първо решиение осигурява с мляко децата. Следват повишаване на заплатите, замразяване на цените за газ, ток и транспорт, разгръщне на строителството на 100 000 нови жилища за най-нуждаещите се, откриване на училища и детски градини, осъществяване на аграрна реформа и т.н. Съживени закони от 12-дневтата Социалистическа република от 1932 г. позволяват експроприирането на предприятия, нарочно доведени до фалит, и спасяването на производството им и на работните места в тях.
Най-съществената част от програмата на правителството в първата година от управлението му, разбира се, е национализацята на най-голямото чилийско богатство – медната промишелност. През юли 1971 г. Конгресът приема единодушно улесняващата тази стъпка конституционна поправка, предложена от Алиенде. Медта е толкова голям символ на чилийската независимост, че дори десницата без колебания подкрепя преминаването й в ръцете на държавата. Денят на подписването на национализацията – 11 юли 1971 г. – е обявен за ден на националното достойнство. Наред големите притежавани от „Анаконда”, „Кенекът” и „Серо” медни мини Ел Тениенте, Чукикамата и Ел Салвадор са национализирани въгледобивната компания „Лота-Швагер”, Тихоокеанската стоманодобивна компания, предприятията на ИТТ и т.н. Така до края на 1971 г. държавата вече произвежда 50 % от БВП. Самият БВП скача с 8,5%, промишленото производство – с 13%, а безработицата пада от 8,3% на 3,8%.
Но нещата не са безоблачни. „Анаконда” и „Кенекот” са бесни заради отказа на правителството на Алиенде да им изплати компенсации. А правителството се аргументира с направената ревизия. При сравнение на приходите, получавани от двете компании в Чили, с приходите им в други страни се установява, че тук те са натрупали свърхпечалба в размер на 774 милиона долара – а тази сума надхвърля номиналната стойност на национализираните предприятия. В случая със „Серо” свърпечалба не е установена и на нея компенсацията й е изплатена.
„Анаконда” и „Кенекът”, подкрепени от правителството на САЩ, преминават в контраатака. Завеждат международни съдебни дела срещу Чили и организират бойкот на товаренето и разтоварването на чилийска мед в световните пристанища. Въпрепятстват също закупуването от Чили на необходими за мините резервни части от чужбина. Всяка чужда фирма, тръгнала да прави сделка по тази линия с Чили, е заплашена от солени глоби, защото собствеността на мините е съдебно оспорвана. Същевременно САЩ пускат на световния пазар и големи количества от собствените си медни запаси, за да се предизвика изкуствено снижаване на цените на този стратегически продукт.
Всичко това няма как да не се отрази болезнено върху чилийската икономика. Реагира и опозицията в страната – тя се задейства, за да спре законово по-нататъшния процес на национализации.
В редиците на ХДП започва да надделява дясното крило в лицето на бившия президент Едеардо Фрей, чиято линия е към конфронтация с правителството на Народното единство и предизвикване на провала и падането му. От противоположния полюс доста го улесняват – крайнолеви сектори вътре и извън Народното единство предизвикват ред екстремистки прояви, които започват да отблъскват средните слоеве от левицата. Особено тежък ефект има организираното от малка нелегална терористична група убийство на Перес Сухович, бившия вътрешен министър от правителството на Фрей, виновен за избиването на бедняците в Пурето Монт през 1969 г. Опозицията вини правителството, че е надъхало убийците, правителството пък отвръща, че само опозицията има сметка от подобна дестабилизация.
Вътре в самото Народно единство кипят спорове за скоростта и посоката на преобразованията в страната, както и за смисъла и цената на търсения от Алиенде диалог с христиандемократите. При много от дискусиите

Алиенде се оказва изолиран в собствената си Социалистическа партия,

която често заема крайнолеви и невъздържани позиции. В много случаи президентът и ЧКП се придържат към обща линия на по-умерен и диалогичен подход към решаване на проблемите.
Вътрешните противоречия и невинаги координираните политически и икономически действия неизбежно водят до отлив на симпатизанти и до поляризация в обществото. Вместо да разширява своята популярност и база сред гражданите, правителството започва да губи позиции още в края на първата си година на власт и е принудено да изпадне в постоянна отбрана.
Предизвиканите от външната намеса и от вътрешноопозиционните усилия затруднения в снабдяването на населението с хранителни продукти и други стоки от първа необходимост започват да пораждат растящо напрежение. Зареждат се добре организираните „шествия на празните тенджери” на богатите дами от луксозните квартали, които правят дебюта си по време на едномесечното посощение на кубинския лидер Фидел Кастро в Чили в края на 1971 г.
1972-а вече е годината на непрестанните трудноти по всички фронтове, с които се сблъсква правителството на Алиенде. Най-сериозното изпитание е голямата стачка през октомври на собствениците на камиони – основния транспорт, с който в Чили се превозват всички стоки. Загубите нанасят допълнителен тежък удар по икономиката и подклаждат обществено недоволство и конфронтация.
Алиенде привлича в правителството известния като конституционалист тогавашен главнокомандваща армията Карлос Пратс. Прави го вътрешен министър и дори му дава статута на вицепрезидент, въпреки че такъв пост не е предвиден в чилийската конституция. Пратс замества Алиенде, когато държавният глава е в чужбина. Генералът има обширни пълномощия и върху него пада най-голямата отговорност за реда в държавата по време на стачката на камионджиите. Алиенде прави така своя жест към военните като цяло, опитвайки се да ги убеди, че гледа на тях като на съставна част на демократичната власт.
Само че междувременно процесите на разслоение вътре във въоръжените сили вече много са напреднали – включително с помощта на ЦРУ, което е установило и развива връзките си с готовите да извършат преврат генерали. Процесът върви успоредно с пренастройването на цялата политическа опозиция на открито антиправителствена вълна. В нейните среди обаче доминира нагласата за конституционен обрат – идеята е тя да вземе 2/3 от гласовете в Конгреса по време на парламентарните избори през март 1973 г. и така законно да гласува отстраняването на Алиенде от власт.
Въпреки цялото растящо напрежение в страната и несекващите битови проблеми обаче чилийският народ показва удивителна зрялост и на вота през март дава 43,4% на партиите от Народното единство – повече, отколкото получава Алиенде през 1970-а. Опозицията общо взима 54,7%, но това не й стига за плана законно да се отърве от президента.
Оттам нататък курсът вече е към преврат. ЧКП и Алиенде алармират за опасност от гражданска война, базирайки се на историята на Испанската република – там военният метеж на Франко навремето води точно до това, а после и до 40-годишна диктатура.
В стремеж да избегне такъв сценарий Алиенде продължава да се опитва да търси съюз с армията – без да е наясно до какви върхове вече са стигнали заговорниците.
През август 1973 г. верният на правителството генерал Карлос Пратс ще бъде принуден да подаде оставка след серия несекващи демонстрации срещу него на дамите с „празните тенджери”. И Алиенде го замества с друг генерал, когото смята за конституционалист и комуто вярва, защото двамата са от една масонска ложа. Това е... Аугусто Пиночет...
Малко по-рано вече е извършена и генералната репетиция за 11 септември – на 29 юни 1973 г. е спретнат пробен танков метеж, който показва къде какво куца в организирането на подобна акция. На 11 септември вече няма засечки...
Разбира се, междувременно и политическата опозиция начело с оглавяваните от Фрей християндемократи е доведена до пълно отхвърляне на правителството и на Алиенде – до такава степен, че на 22 август камарата на депутатите излиза с позиция за сериозни конституционни нарушения на конституцията от страна ан изпълнителната власт чрез мерки за регулации на цените.

Алиенде замисля да свика референдум за реформа в конституцията,

която да облекчи управлението му. Смята да да го обяви на 11 септември. Но превратаджиите го изпреварват...
Последвалата трагедия е известна. По-важното днес е внимателното вглеждане във всичко, довело до нея. За да не се повтори.
Впрочем, самият Алиенде доста отчетливо осъзнава кои са грешките, допуснати от управлението му. Той ги изрежда по време на своя среща с работници от текстилната фабрика „Сумар” на 18 януари 1973 г. Ето как преразказва президентските думи в книгата си „Чили по времето на Алиенде: поглед на очевидеца” Едуард Бърстин, икономически съветник на Алиенде:
„- Не бяха започнати преговори за външния дълг на Чили незабавно след заемането от мен на президентския пост;
- Не беше разяснен своевременно характерът на империалистическата реакция срещу суверенното право на Чили да национализира големите предприятия на медната промишленост;
- Не беше осъзнато, че чилийският процес е много по-сложен от онези революционни процеси, които завършват с взимане на властта след конфронтация и въоръжена борба;
- Не беше направен критически анализ на състоянието на икономиката, наследена от народното правителство през 1970 г.;
- Не беше внесен незабавно законопроект за разпускане на Конгреса. Ако го бяха отхвърлили, трябваше да организираме плебисцит, в който щеше да надделее Народното единство;
- Не разяснявахме достатъчно широко, че нашата революция не е процес на получаване на някакви предимства за тези, които участват в нея. И не е процес, отблъскващ онези слоеве от населението, които не са на страната на Народното единство;
- Не обяснихме достатъчно ясно на чилийския народ и работниците необходимостта да се понасят определени жертви.”
Виждаме, че Алиенде е имал съвсем разумен поглед върху ситуацията, в която съдбата му отреди да изиграе своята трагична роля. Просто очевидно сборът от всички вътрешни и външни обстоятелства, съпътствали „чилийския експеримент”, са били абсолютно неблагоприятни за успеха му.
Оптимистичното е, че поуките от него подпомагат днешната „лява вълна” в Латинска Америка. Вече, уви, покойният венесуелският лидер Уго Чавес, претворявайки чилийския опит в съвременните условия, стана родоначалник на конституционната доктрина, способна да доведе до мащабни обществени преобразования с участието на широките народни маси. Именно Чавес разработи и успешната схема на действието й: победа на президентски избори, свикване на Конституционна асамблея чрез референдум за разработване на нов основен закон на страната и приемането му пряко от народа отново с референдум. Така представителната демокрация, която дава предимства на управляващите класи, отстъпва място на

демокрацията на участието,

на пряката демокрация в истинския смисъл на думата.
Нека припомним – Чавес пое първия си президентски мандат през февруари 1999 г. и още през декември същата година гражданите на Венесуела вече приеха Боливарската конституция. Ето част от нейните ключови положения:
- Всички отрасли и ресурси на икономиката, а също сферата на образованието и здравеопазването принадлежат на държавата и не могат да се приватизират. В същото време законът гарантира равенството между всички форми на собственост.
- Всеки представител на държавната власт, започвайки с президента, подлежи на отзоваване и уволнение, ако изгуби доверието на избралия го народ.
- Войниците и средният команден състав на армията имат право да откажат подчинение, ако са получили заповеди от вишестоящи, които предполагат нарушение на човешките права или на конституцията на страната.
Вадейки си изводи от опита на Алиенде, Чавес успя да устои на преврата, който през 2002 г. спретнаха на самия него сили, подобни на онези, които потопиха в кръв Чили. Силната му социална политика създаде такава база на Чавес сред широките слоеве на населението, че тяхната безусловна мобилизация в негова защита обърна хода на събитията и върна президента на власт. Разбира се, решаваща роля изигра и съвсем различната от чилийската по състав и по ангажираност в обществените процеси венесуелска армия – като тук несъмнено дълбоко влияние оказва фактът, че самият Чавес бе бивш военен.
Другият съществен елемент във венесуелския модел, който му дава предимства пред чилийския, е единният политически център на властта. За разлика от разпокъсаното от вътрешни противоречия Народно единство, Чавес имаше зад гърба си създадената от него и съмишлениците му Единна социалистическа партия на Венесуела с огромна и активна членска маса. Венесуелският народ бе въвлечен активно в революционния процес. Всяко село, всяка улица се превръщат в трибуни за дискусии, в които привържениците на Боливарската революция отстояват позициите си. Дейставт също така масови младежки, женски, профсъюзни организации.
Много важно значение изигра и популярната телевизионна програма „Ало, пресиденте”, в която Чавес на живо обясняваше на хората ситуацията в страната и сложните политически, икономически и международни условия, в които трябва да се върви напред. Народът не бе оставен далеч от „коридорите на властта”, където решенията се вземат с хитроумно балансиране на договорки и отстъпки, а бе превърнат в пряк участник на прозрачното упражняване на властта.
Американският проф. Джеймс Петрас, правейки собствени паралели между личностите на Алиенде и Чавес, пише в своя статия в „Глобал Рисърч”: „Има важна историческа приемственост между демократичния социализъм на Алиенде и социализма на ХХІ век на Чавес. И двата процеса отразяват важни етапи по пътя към националното освобождение. Но е ясно, че Чавес много повече от Алиенде вижда решаващото значение на изграждането на масова база за популярността и силата си извън строго избирателната парламентарна арена. Докато Алиенде погрешно идеализира буржоазните демократични институции в Чили, на които приписва безкласов характер, Чавес обединява демократичните норми на електоралната политика с необходимостта от изграждане на силни и независими масови организации. Историята показва, че поне засега реализмът на Чавес е много по-ефективен при получаването и задържането на властта от идеализма на Алиенде”.
На свой ред венесуелският автор от алтернативния сайт „Ребелион” Амаури Гонсалес Вилера прави доста интересни заключения по същата тема, пречупвайки я и през контекста на „чилийското икономическо чудо”, присадено в обезкървеното от Пиночет Чили след преврата и дало тласък за настъплението на неолиберализма в глобален мащаб. Ето част от анализа му в сайта на венесуелското издание „Ел Рехионал”:
„През 1973-а се оформи онова, което можем да наречем първи предвестник на създаването на глобално правителство, показало ни ясно каква ще е програмата за спасяване на капитализма в новата криза. Накратко програмата бе следната: да се редуцира народното участие, да се даде предимство на пазара над държавата и на индивидуалното над колективното, да се технифицира политиката. Въпросните тези бяха откроени от Самюъл Хънтингтън в книгата му „Кризата на демокрациите”. Това е програма, която не е нищо друго, освен налагане на неолиберализма, налагане, което започна в Чили на Пиночет, където се приложиха монетаристичните теориии на „чикагските момчета”. Така бе дадено началото на един процес на деполитизация на социалната реалност, на разделение на икономиката от политиката, на транскултурни влияния със северноамериканска хегемония и на систематично нарушаване на най-елементарните човешки права под фасадата на „борбата с комунизма” или на „представителната демокрация” – както беше във венесуелския случай. Боливарската революция съумя да излезе от това и да осуети империалистическите атаки – атаки, които идваха главно откъм размирната олигархия на страната, от нейните средства за информация, от висшите духовници, от традиционните университети, от реакционните среди във въоръжените сили, присъединявайки освен това реакционни сили, наричани неправителствени организации, които като нова витрина на гражданското общество заговорничеха открито срещу правителството. Но в тази среда липсваше комунистически призрак за преследване. Днес кризата на капиталистическата система, която обхваща нови и обезпокоителни аспекти като екологичния, изглежда не намира друг изход, освен да си имплантира една

система за цивилизационно разрушение

с цел да задвижи индустриално-военно-инженерната си машинария, репродуцираща проценти капиталова печалба... Алиенде не разполагаше с подкрепата на мнозинството на въоръжените сили, а военните и служителите конституционалисти бяха изолирани или направо елиминирани от ЦРУ. Освен това икономическият саботаж, осъществен от буржоазията и последвалият изкуствен недостиг на стоки бе труден за компенсиране с внос – както постъпи боливарското правителствопо време на саботажите в държавната петролна промишленост. Ако добавим към това социалните характеристики на чилийското общество, където консервативното мислене има голямо влияние, десният преврат изглеждаше нещо неизбежно. Нашите природни ресурси, нашите икономически възможности, нашето придобито политическо съзнание – или, за да го кажем по-добре, нашата нова политическа култура, въплътена в организирането на народа, нашият патриотизъм и новата световна геополитическа карта създават условията за продължаването на Боливарската революция. Днес светът знае, че Венесуела е основният резервоар с петрол за света, а кукловодът може да дръпне конците във всеки момент и да предизвика интервенция – на практика те вече го и правят. Основната борба в боливарския процес е вътрешна, срещу неговите собствени сенки, срещу противоречията му. И затова Боливарската революция трябва да засили своя преобразователски импулс и да го превърне в нещо постоянно.”
След този обширен цитат бих искала да се позова на още едно авторитетно мнение – на Уолдън Бело, депутат от Филипините, автор на няколко геополитически книги. В своя статия в британски в. „Гардиан” от 16 април т.г., оценявайки политическото наследство на Маргрет Тачър по повод кончината на бившата британска министър-председателка, авторът припомня нейно неофициално изявление от 1999-а по време на тогавашна конференция на консерваторите в Лондон. Тачър, чийто афинетет към Пиночет бе широко известен, казва, че критиците му го мразели заради неговия „успех” в икономическото преобразяване на Чили между 1973 и 1990 г. Уолдън Бело обаче привежда факта, че след прилагането на радикалните шокови рецепти на „чикагските момчета” на Милтън Фридмън БВП на Чили през 1974-1975 г. пада отначало с 12%, а после, през 1982-1983 г., с още 15%. Противно на общото схващане в периода 1974-1989 г. растежът в Чили е едва 2,6%, докато в периода 1951-1971 е 4%. Реформите довеждат до разко покачване на неравенството в страната. Делът на семействата, живеещи под прага на бедността, между 1980 и 1990 г. нараства от 12% на 15%. А онези, които живеят малко над него, набъбват от 24% на 26%. В края на режима на Пиночет 40% от населението на Чили или 5,2 милиона от общо 13-те милиона жители на страната се определят като бедни. Уолдън Бело обобщава: „Неолибералната политика на Пиночет получи етикета „структурни реформи”. И Тачър се превърна в един от най-ентусиазираните пропагандатори на тези стурктурни реформи не само във Великобритания, но и навсякъде по света. Популяризирането на подхода вървеше под дежурното „Няма алтернатива”. С двигатели като Тачър и американския президент Ронал Рейгън, като Световната банка и МВФ заедно с техните чиновници, структурните реформи – или Вашингтонския консенсус – обхванаха цялото световно развитие. От Гана до Аржентина държавното участие в икономиката бе драстично съкратено, държавните предприятия преминаваха в частни ръце в името на ефективността, протекционистките бариери за вноса бяха елиминирани, ограниченията върху чуждите инвестиции бяха отменени и чрез внос-износ вътрешните икономики бяха всмукани в световния капиталистически пазар...”
Авторът на статията обаче все пак вижда алтернатива – в опита на Латинска Америка, която от 2000 г. насам прагматично обръща гръб на този тип опасна политика и прилага нещо друго: „В първото десетилетия на ХХІ век континенът комбинира правителствената намеса, икономическия национализъм, преразпределителните популистки политики, които насърчават както капиталовите, така и широките вътрешни пазари. В съчетание с бума от стоки, който иде от бързоразвиващ се Китай, виждаме тенденция, способна да обърне посоката на бедността... Заглавието на книгата на латиноамериканския кореспондент на „Файненшъл Таймс” Хал Вейцман казва всичко: „Латинският урок: Южна Америка спря да слуша САЩ и започна да просперира”... Явно след Тачър глобалният Юг е тръгнал да излиза от „неолибералната революция”. В глобалния Север, напротив, хора и правителства все още са обременени с тежката задача сами да се имъкват от руините, които политиците сътвориха”.
Що се отнася до съвременно Чили, то си остава разделено между двете свои лица и същности. Дотолкова, че дори поредните президентски избори в страната, насрочени за ноември т.г., отново възпроизвеждат традиционния сблъсък. Но – също типично по чилийски – във възможно най-нетрадиционна форма. В надпреварата между отборите на левите и на десните този път

ще се състезават две жени

– факт, сам по себе си необичаен за страна, така и неизлязла на всекидневно ниво от архаичната консервативно-католическа и мачистка рамка. (Струва си да се припомни, че до 2005 г. в Чили дори не бе разрешен разводът...) Детайлът, че жените кандидат-президентки са и блондинки – в контраст с преобладаващото тъмнокосото население, кръстосало кръвта на индианци и испанци – означава само едно в поразеното от непреодолима социална сегрегация Чили: щом си „светъл”, значи си от „горните” класи, затворени за плебейски „примеси” още от колониални времена. Кандидатките наистина са от една и съща много привилегирована каста. И двете са дъщери на генерали и то конкретно от военно-въздушните сили. Само че едната, дясната, е дъщеря на някогашен член на военната хунта. А лявата е дъщеря на генерал, арестуван и изтезаван до смърт от службите на хунтата заради нежеланието да се присъедини към преврата. Отгоре на всичко преди катаклизма от 11 септември 1973-а бащите са били и близки приятели с общи хобита – спорт, литература, класическа музика. Дъщерите – почти връстнички, всяка и с по един малко по-голям брат – са си играели заедно като деца из военните градчета на ВВС. По-късно житейските им пътища поемат по различни траектории, а днес съдбата ги изправя една срещу друга в битката за президентския пост като представителки не само на две противоположни политичекси сили, но и на два противоположни възгледа за развитието на обществото и човека.
Говорещата английски и немски като родния си испански икономистка Евелин Матеи, дъщеря на представлявалия ВВС във военната хунта ген. Фернандо Матеи, е кандидатката на управляващата в момента в Сантяго дясна партия УДИ (Демократично независимо обединение). Доскоро тя бе министър на труда и социалните грижи в правителството на настоящия президент Себестиан Пиниера, с когото имат и епизод на остър сблъсък в общото си политическо минало. Но двамата също така са и продукти на пиночетовия режим, както и преки участници в конкретното реализиране на крайния неолиберален модел в развитието на Чили, който реално и олицетворяват.
Съперничката на Матеи отляво (също отлично говореща английски и немски) е добре известната в страната и по света Мишел Бачелет, педиатър и хирург по образование, вече имала един успешен президентски мандат от 2006-а до 2010-а. За нея се знае почти всичко. Много е писано и за баща й – лоялния към президента Алиенде ген. Алберто Бачелет, покосен от инфаркт през 1974 г. вследствие на изтезанята в затворите на хунтата. Самата Мишел, а и майка й Анхела Херия също преминават през центровете за мъчетния на режима, а после емигрират. След възстановяването на демокрацията в Чили през 1990 г. Мишел, като представителка на Социалистическата партия, подкрепя поелата управлението коалиция „Консертасион” („Съгласие”), чийто гръбнак е съюзът между христиандемократи и социалисти. В правителството на президента на „Консертасион” Рикардо Лагос (2000-2005 г.) Бачелет става първо министър на здравеопазването, а после министър на отбраната – тя е първата жена в Латинска Америка, заела такъв пост. След което през 2005-а „Консертасион” издига тъкмо нейната кандидатура в изборите за държавен глава. Тя ги печели убедително, със 7% преднина пред съперника си отдясно и през 2006-а става първата жена президент на Чили и втория след Алиенде член на Социалистическата партия, седнал в президентското кресло в двореца „Ла Монеда”. В края на мандата си тя се радва на уникалните 80% лична популярност. „Консертасион” обаче губи следващите избори през 2010-а, които довеждат на власт десницата за първи път след падането на Пиночет и президент става Себастиян Пиниера. Днес, в края на откровено неолибералното управление на Пиниера, разочарованието на избирателите накланя везните отново наляво, сочат всички сондажи. Новата и по-широка от „Консертасион” левоцентристка коалиция „Ново мнозинство”, включваща и комунистите (те за първи път от времето на Народното единство са допуснати в подобно обединение), още през март издигна президентската кандидатура отново на Мишел Бачелет. И социолозите я смятат за безспорна фаворитка в предстоящия вот. Тя на свой ред се кани, ако влезе отново в „Ла Монеда” със сегашната по-разширена политическа база, да стартира най-после процес по редактиране и осъвременяване на действащата чилийска конституция, който да се осъществи с референдум. Този основен закон наистина отдавна е остарял и пречи на истински дълбоките реформи в чилийското общество. Всъщност това е т. нар. Пиночетовска конституция, приета още през 1980 г. със свикан под дулата на пушките плебисцит. Отдавна е време страницата на историята да се обърне. Наложителната корекция ще отпуши и блокираните от години процеси срещу виновниците за масовите репресии и убийства след преврата.
Все пак състезанието между огледалните типажи Мишел Бачелет и Евелин Матеи не е предопределено и може да пророди и драматизъм, и изненади. „Двете Чили”-та без съмнение отново ще предложат на света много храна за размисъл и съпоставка на отстояваните от тях обществени модели. И понеже предизборният период съвпада с 40-годишнината от преврата на 11 септември 1973 г., със сигурност реминисценциите към миналото и поуките от него ще присъстват осезаемо и в дебатите, и в паралелите с днешните реалности.


..................................................
*Посочена е и Коста Рика, но там случаят е специфичен – става дума за президентски избори, спечелени през 1944 г. от кандидата на обединение „Блок на победата”, в което влизат предвождани от бивш каудильо социалхристияни и комунисти


Видяно: 1Мнения: 0

Архив
Чилийският 11 септември
Видяно: 232   Мнения:0

Пиночет получавал милиони долари от чужбина
Видяно: 1153   Мнения:0

Апелативният съд в Сантяго окончателно махна имунитета на Пиночет
Видяно: 1145   Мнения:0

Компенсации за жертвите на мъчения при режима на Пиночет
Видяно: 1103   Мнения:0

Буш разтървава бодигардове в Сантяго
Видяно: 589   Мнения:0

Протести срещу Буш на форума на АТИС в Сантяго
Видяно: 642   Мнения:0

Визита на Путин в Чили
Видяно: 608   Мнения:0

При Пиночет са изтезавани 35 000 чилийци
Видяно: 617   Мнения:0

Чили и Румъния махнаха визите помежду си
Видяно: 596   Мнения:0

Чилийският Сенат реформира конституцията
Видяно: 584   Мнения:0

Данъчните в Чили ще съдят Пиночет
Видяно: 641   Мнения:0

Филм възкресява паметта за Салвадор Алиенде
Видяно: 636   Мнения:0

Радост в Чили заради "златни" олимпийци по тенис
Видяно: 631   Мнения:0

Върховният съд на Чили потвърди отнемането на имунитета на Пиночет
Видяно: 590   Мнения:0

Пиночет на мушката за "незаконно обоготяване"
Видяно: 559   Мнения:0

Оповестен е текстът на съдебното решение за Пиночет
Видяно: 531   Мнения:0

Отнет е имунитетът на Пиночет
Видяно: 585   Мнения:0

Чилийците получиха право на развод
Видяно: 526   Мнения:0

Документи доказват отговорността на САЩ за преврата на Пиночет и свалянето на Алиенде
Видяно: 785   Мнения:0

Общи данни
Чили
Видяно: 2696   Мнения:0

Известни личности
Дъщери на генерали в битка за Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Корабът на Неруда
Видяно: 0   Мнения:0

Капитанът на чилийските бури
Видяно: 0   Мнения:0

Две жени начело на Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Отровен ли е бил Пабло Неруда
Видяно: 101   Мнения:0

Матилде, музата на Неруда
Видяно: 410   Мнения:0

Чилийският казак
Видяно: 249   Мнения:0

Неудобният Алиенде
Видяно: 256   Мнения:0

Чилийският Берлускони
Видяно: 219   Мнения:0

Сърцето на Корвалан
Видяно: 211   Мнения:0

Корвалан си отиде с България в сърцето
Видяно: 252   Мнения:0

Татко Лучо отиде при сина си
Видяно: 257   Мнения:0

В корабовлака на Неруда
Видяно: 238   Мнения:0

Българо-чилийски мотиви за Виолета и Виктор
Видяно: 303   Мнения:0

Изправи се, Виктор Хара!
Видяно: 208   Мнения:0

Любовта на Виктор Хара
Видяно: 211   Мнения:0

Убиецът на Виктор Хара е руснак
Видяно: 1704   Мнения:1

Духът на Неруда още зарежда Исла Негра с магии и любов
Видяно: 1068   Мнения:0

Луис Корвалан пише книга за демокрацията
Видяно: 555   Мнения:0

Сто години от рождението на Пабло Неруда
Видяно: 1656   Мнения:0

Известни личности
Видяно: 2849   Мнения:0

Култура
От Пабло Неруда до Димитър Димов
Видяно: 0   Мнения:0

Чили си спомня за Салвадор Алиенде с филм 41 години по-късно
Видяно: 0   Мнения:0

Записки от един медиен конгрес в Чили
Видяно: 211   Мнения:0

Чили ще се състезава за "Оскар" и "Гоя" с филма "Мачука"
Видяно: 742   Мнения:0

Исабел Алиенде тръгва на български
Видяно: 741   Мнения:0

Антонио Скармета получи литературната награда "Планета"
Видяно: 886   Мнения:0

Контакти с България
Чили и България – вазимовръзки и дифузии
Видяно: 0   Мнения:0

Всички обичаха имигрантите от Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Чилийски уроци за българското образование
Видяно: 0   Мнения:0

Българско ехо от чилийския 11 септември
Видяно: 0   Мнения:0

Книгите на Юлия Кръстева - на чилийските барикади
Видяно: 256   Мнения:0

Посолството на България в Чили отбелязва националния ни празник с изложба на трима млади български творци
Видяно: 359   Мнения:0

Чили
Видяно: 257   Мнения:0

Безпокойни песни
Видяно: 269   Мнения:0

НИКОЛА ВАПЦАРОВ И ВИКТОР ХАРА – БРАТЯ НА ВСИЧКИ “ПОЕТИ БЕЗ ГРАНИЦИ”
Видяно: 291   Мнения:0

Близкото Чили
Видяно: 277   Мнения:0

Един чилиец разказва за... Макондо (Народна република)
Видяно: 243   Мнения:0

Българо-чилийски връзки и българско посолство в Чили - към декември 2008 г.
Видяно: 417   Мнения:0

България завинаги е в сърцето на Луис Корвалан
Видяно: 246   Мнения:0

Чилийски открития
Видяно: 235   Мнения:0

Пилот ветеран на 94 г.е доайен на българите в Чили
Видяно: 303   Мнения:0

Велислава Дърева просълзи посланика на Чили
Видяно: 358   Мнения:0

Експлозивни струни - от Чили до България
Видяно: 330   Мнения:0

Българо-чилийски мотиви за Виолета и Виктор
Видяно: 215   Мнения:0

Чилийска фиеста, български прочит
Видяно: 331   Мнения:0

БЪЛГАРИТЕ - ПОЧТИ КАТО ЧИЛИЙЦИТЕ
Видяно: 700   Мнения:0

Български режисьор трупа слава в Чили
Видяно: 1263   Мнения:0

Чили чества 24 май с книги от Антарктида
Видяно: 636   Мнения:0

България ще има почетен консул в Чили
Видяно: 714   Мнения:0

Българското Чили
Видяно: 2136   Мнения:0

България под Южния кръст – от екзотика към партньорство
Видяно: 545   Мнения:0

Чилийци, живяли в България, плакаха пред Първанов
Видяно: 1039   Мнения:0

Първанов предлага на Чили смесени предприятия
Видяно: 632   Мнения:0

Ще открием ли Елдорадо в Чили и Бразилия?
Видяно: 592   Мнения:1

Честват един век на Пабло Неруда в СУ
Видяно: 650   Мнения:0

Спомен за приятелите, които разпиляхме
Видяно: 4405   Мнения:1

Мануел Инохоса: Не ви трябва Пиночет, а развитие на демократичните институции
Видяно: 739   Мнения:0

Забележителности
Чили - луда география и уникална храна
Видяно: 118   Мнения:0

Чили в сметки
Видяно: 238   Мнения:0

Супертелескоп се взира от Чили във Вселената
Видяно: 236   Мнения:0

Гневът на вулканите
Видяно: 210   Мнения:0

Сървайвър по чилийски
Видяно: 239   Мнения:0

Пробождането на Андите
Видяно: 211   Мнения:0

На края на света
Видяно: 249   Мнения:0

ВЕЛИКДЕНСКИЯТ ОСТРОВ - загадъчен археологически музей на открито
Видяно: 692   Мнения:0

ПУСТИНЯТА АТАКАМА - изумителни съкровища в най-сухия край на света
Видяно: 2270   Мнения:1

Атакама е Елдорадо за астрономите
Видяно: 688   Мнения:0

Янки и холандци копаят за съкровището на Френсис Дрейк край Чили
Видяно: 1163   Мнения:1

Авторски анализи
Подаръкът на Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Четиридесет години по-късно Чили се връща на пътя на Алиенде
Видяно: 0   Мнения:0

Следата на Алиенде
Видяно: 0   Мнения:0

Чилийски трусове
Видяно: 6635   Мнения:0

Пасионариите на Чили
Видяно: 196   Мнения:0

В краката на Магелан
Видяно: 188   Мнения:0

Татко Лучо отиде при сина си
Видяно: 219   Мнения:0

Трус и за “чилийския модел”
Видяно: 199   Мнения:0

Махалото на Фуко – от Украйна до Чили
Видяно: 180   Мнения:0

Чили започва отначало
Видяно: 201   Мнения:0

България завинаги е в сърцето на Луис Корвалан
Видяно: 8751   Мнения:0

Светлини и сенки от Къщата на духовете
Видяно: 504   Мнения:0

ЧИЛИ СЛЕД ПИНОЧЕТ
Видяно: 1260   Мнения:0

БАЧЕЛЕТ, ЖЕНАТА ПРЕЗИДЕНТ
Видяно: 660   Мнения:0

Трепети под Южния кръст
Видяно: 543   Мнения:0

Революцията на пингвините
Видяно: 570   Мнения:0

Промяна по чилийски: страдалка, руса, жена
Видяно: 598   Мнения:0

Латино в яркочервено и бледорозово
Видяно: 512   Мнения:0

Убиецът на Виктор Хара е руснак
Видяно: 920   Мнения:0

Духът на Неруда още зарежда Исла Негра с магии и любов
Видяно: 580   Мнения:0

България под Южния кръст – от екзотика към партньорство
Видяно: 585   Мнения:0

Луис Корвалан пише книга за демокрацията
Видяно: 661   Мнения:0

Миналото мълчи зад всеки ъгъл в Сантяго
Видяно: 819   Мнения:0

Дванадесетгодишно чилийче тормози политици
Видяно: 652   Мнения:0

Господството на САЩ бе осигурено от Горбачов
Видяно: 814   Мнения:0

Луис Корвалан още вярва в социализма
Видяно: 1602   Мнения:1

ИСПАНОЖУРНАЛИСТИ
Кои сме ние?

ИЗЯВИ НА СДРУЖЕНИЕТО И НЕГОВИ ЧЛЕНОВЕ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Йон Хуаристи на гости на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Институтът "Сервантес" се засилва към България

Йон Хуаристи, директор на института “Сервантес”: 400 милиона говорят езика на Сервантес

СДРУЖЕНИЕ НА ИСПАНОГОВОРЯЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ(списък на членовете)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА САЙТА www.hispanoperiodistas.com

Среща с главната редакторка на кубинското списание "Мухерес" Исабел Мойа

Исабел МОЙА, главен редактор на хаванското женско сп. "Мухерес", пред "Труд": На Куба й е нужен нов мъж

Държавният секретар на Испания по европейските въпроси гостува на СИЖБ

Алберто Наваро: Няма да се караме заради Ирак

Кръгла маса “Испания и испаноезичният свят в България” – 26.11.2004

Погледът на Мелчор Фернандес: България, видяна от Испания

Среща на СИЖБ с Мелчор Фернандес

Писма до СИЖБ по повод Кръглата маса "Испания и испаноезичният свят в България"

Посланиците на Испания, Куба, Бразилия на коледна латинофиеста с журналисти

Кръгла маса "Медиите в демократичното общество", 03.10.2006 - под патронажа на Посолството на Испания в България

Кръгла маса "Чилийският 11 септември" за 100-годишнината ог рождението на президента Салвадор Алиенде и 35-годишнината от военния преврат в Чили, 11.09.2008 г., Софийски университет "Св. Кл. Охридски"

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.

Кръгла маса “Латинска Америка днес и България” - със съдействието на посолствата на Аржентина, Бразилия, Венесуела и Куба

ОТИДЕ СИ СВЕТЛАНА ПЛАШОКОВА, зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ОТИДЕ СИ САМУЕЛ ФРАНСЕС, легендарно име в българската журналистика, член и съосновател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Да си спомним за Светлана Плашокова и Самуел Франсес

С ЕЗИКА НА СЪРЦЕТО - колеги и посланици отдадоха почит на Светлана Плашокова и Самуел Франсес

СТАТУТ НА КОНКУРСА ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ПУБЛИКАЦИИ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ИСПАНОГОВОРЕЩИТЕЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ"

Конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България”

Представяне на номинираните в журналистическия конкурс "Светове и цветове" в чест на 10-годишнината от основаването на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България – 16 декември 2013 г.

Десет години Сдружение на испаноговорещите журналисти в България, връчване на журналистическите награди „Светлана Плашокова”, „Самуел Франсес” и „Светове и цветове”

Втори конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” - 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Връчване на наградите във второто издание на журналистическия конкурс „СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ПОБЕДИТЕЛИ в журналистическия конкурс „Светове и цветове” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ТРЕТИ КОНКУРС "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ" - 2015 за журналистически публикации на български или испански език на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в третия журналистически конкурс на СИЖБ "Светове и цветове" - 2015

СИЖБ обявява четвъртото издание на конкурса „Светове и цветове” - 2016

Солидарност с Барселона, отговорност пред хуманизма

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в Четвъртия журналистически конкурс на СИЖБ „Светове и цветове” - 2016




Партньори и спонсори















19.11.2017 г.

Visitor: 1476302